Еди Ведър (Пърл Джем) – Леглото на Сатаната (авторски превод от английски – Петър Канев)

Океани

Задръж тънката нишка. Течението се обръща, води ме към теб, все нещо е оцеляло, копнеж за следващия досег… И защо ти е да плаваш далече в двата океана? Вълните бушуват в моите мисли, затегнали здраво обръча. Морето се надига да ни глътне. Моля те, остани на брега… аз ще бъда там отново…

 

Последен изход

Животът е игра на шах… Вкопчвай се в нещо и оцелявай… умираме бавно… старостта… Нека океанът прелее и погълне миналото ми! Може би още три дни, дори няма да знам, че съм оцелял… Ще ви дам това, което никога не сте желали! Под дъха си… кълна се в греха си… за добро или за зло… от добро към зло… Нека слънцето блесне и маската ми изгори! Може би още три дни, няма да ме открият… тук дори… Нека океанът прелее и погълне миналото ми! Четири дни, нищо по-добро… Нека духът ми отлети… Това е, това е… моят… последен изход.

 

Леглото на Сатаната

Но не всичко още е изречено, речено и сторено. Не съм преспивал още в леглото на Сатаната, при все че трябва да се съглася – често ме ухажва. Колко лесно и бързо във всичко си намира място, навсякъде се настанява, пасва. Колко лесно и бързо желая да му се предам; такъв изискан важен гост – той няма да си тръгне. Кой ни излъга, че животът ще е сладък? Кой измисли стандарта – роден, за да забогатееш. Няколко прекрасни примера – малките нежни курвички – модели. Топмодели – всичките играем роли на модели. Пречукай няколко модела – малко месце за шишчета. Всички те са като нас – личицата са еднакви. Но аз сера и смърдя – значи все пак съм истински… Но не съм стискал още ръката на Сатаната. Щеше да видиш, ако я бих пипал – това лайно не се отмива. Ту се съвземам, ту пропадам – услажда ми се да ми плащат и за двете. Но още не съм смукал хуя на Сатаната – ако бях, щеше да го видиш очертан в кръг по устните ми. Аз още чакам своя ангел, но не съм готов да спра да дишам.

Както Пилат, аз имам куче… обожава ме, слуша ме, целува ме, обича ме…

И ето че съм вече влюбен… Вече…

 

Някога

Аз… го приемам. Какво мога да кажа?
Аз… преживявам. Без болка.
Таен любовник отстрани на шосето.
Имам бомба в храма си –
ще експлоадира;
имам 16-калибров, погребан под дрехите ми…
И играя:
Имало едно време…
Някога… отдавна…

Опитвам се… да се преструвам. Какво не ми е в ред?
Аз…съм вътре. Къде съм?
Циганско лято, а мразя жегата.
Таен любовник на задната седалка,
с ръка в джоба – решително сдържан,
аз се моля:

Някога отдавна ще владея себе си.
Някога отдавна ще изгубя себе си.
Някога отдавна ще обичам себе си.
Някога отдавна ще те обичам.

Някога.

 

Черно

И сега горчивите ми ръце се пресягат отвъд облаците, които бяха всичко; картините се къпят в черно, татуират всичко… И горчивите ми ръце ровят в строшеното стъкло, което беше всичко… И любовта ми става зла, превръща света в чернилка, татуира всичко, което виждам; всичко, което съм; всичко, което ще бъда…

Ще вървя с оковани ръце, ще вървя с кърваво лице, ще вървя с помръкнал флаг в твоята градина, градина от камък…

Сърца и мисли избледняват и изчезват…

 

Джеръми

вкъщи… рисува картинки… планински върхове… той е на върха… лимоненожълто слънце… ръце протегнати нагоре… мъртъвци лежат в кафяви локви долу… татко не ще обърне внимание на факта, че на мама не й пука… крал Джеръми, слабият…

Днес Джеръми говори в клас…

ясно помня… бъзика с момчето… сякаш безобидна ебавка… но тогава сме остригали лъва… подивял от ярост… захапали сме в дълбини увисналата женска цица… как мога да забравя… внезапно ме удари… челюстта ми увисна… болката продължава… също като в деня… в деня, в който ги видях заедно… татко няма да обърне внимание… а момчето не е дреха, която мама би облякла… крал Джеръми, прокълнатият… властва в своя свят.

Опитай се да го забравиш….
Опитай се да го изтриеш от дъската…

Днес Джеръми говори…

 

Бръмбари

Имам бръмбари
Бръмбари в стаята ми
Бръмбари в леглото ми
Бръмбари в ушите ми
Яйцата им – в главата ми
Бръмбари в джобовете ми
Бръмбари в обувките ми
Бръмбари в чувствата ми към теб…

Бръмбари по прозореца ми
опитват се да влязат
Няма да се помръднат
чакат, чакат…
Бръмбари по тавана ми
Тълпят се по пода
стават, сядат, коленичат…

Няколко залостват вратата

И сега въпросът е
Дали да ги убия?
Да им стана приятел?
Да ги изям?
Сурови или вкусно сготвени?
Да ги изиграя?
Май не са балами
Да се слея с тях?
Изглежда това е…
(изглежда сякаш те съм аз)

Имам бръмбари по кожата си
буболечки гъделичкат до повръщане
Оставям ги
Винаги ме отнасят другаде
Виждам, обграждат ме, виждам…
Предават съдбата ми
която имах… която имах някога…
Сега е вече късно

Имам бръмбари в стаята си…
един върху друг –
буболечки лазят, тълпят се, преливат…
И само ако можех
да спра сега
да се оголя
и да ги оставя…
всички да се съберат в Една
(личност)

 

Списък на желанията

Бих искал да съм атомна бомба… за да мога да избухна някога… бих искал да съм саможертва… но някак още жив… бих искал да съм сантименталната подробност, която още те крепи… коледната елха, бих искал да съм звездата на върха, бих искал да съм моряк, да знам… че някой ме чака на брега… бих желал да съм по-щастлив… по-щастлив от себе си… бих искал да съм вестоносец и всички новини да са добри… бих искал да съм пълнолунието, огряло твоето сомбреро… бих искал да съм пришълец, домът ми – отвъд слънцето… бих искал да съм сувенирът, на който държиш ключа си за дома… бих искал да съм спирачката, на която винаги разчиташ, когато караш… бих искал да съм думата, в която вярваш, която няма да ти измени…

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 5, ноември, 2017

Comments

comments