Велислава Кандова – В слънчевата смърт

*
Детство
Наболи мустаци.
Девство.
И твоята филия,
захвърлена върху масата,
Тате.

 

*
Таланта
на върха на пръстите е
и ние просто
облизваме
до съвършенство

 

*
Поезия се пише
само на гладно сърце
и празен стомах

 

*
Под облаците
гълъб с гривна и номерче
потърсих
собственикът е румънец
ще отнеса остатъците и
синия пръстен
с моите пълни самопризнания
гладна бях
убих вестоносеца

 

*
Петдесет нюанса сиво
Привечер кръвясват облаците,
знам, че ще е ветровито утре.
Петдесет чорапа на телта,
и аз
до тях –
люлеем се.

 

*
Високо
По обед
думите са силни,
проглушително дразнещи,
лепкави и никакви,
нощем дойдат ли
почуквайки в празното,
дълбаем ги с нокти в мазилката.
Всеки захапал по два карамфила,
напрегнато опънал гръб
наместо така желаната ембрионална поза.
Стискат ли ви буци
гърлото?
Скрити под чаршафа,
дращят,
онези неизказаните.

 

*
Небе с вкус на помени
скрито под бялата ми риза
облизва гърдите ми
а ти си купуваш
нови обувки
кафяви мокасини
с малки пискюли
опипвайки влажния джоб
свих ти парите
за да се върнеш
бос

 

*
В полумрак
стискаш ръката ми.
Гърбът потръпва,
в ледени целувки.
Вратата залепена плътно е,
зад нея гушим се тихо.
Езикът ти копае дупки,
трапчинката до устните
уголемява се.
Луната плува в нея,
леко,
а вълненото топло одеало,
е вятър през октомври,
промушен под врата
досущ като крадец на спомени.

 

*
Дните свършват.
Прелива купата с блещукащи искри,
студ точи жили между чаршафите.
Едно щурче забравено от лятото хили се,
свирейки.
Духам му във шепата
несбъднатите си копнежи.
С най-нежен пръст галя го,
потапям го в сънища били.
Катранен плува в необятното
на купата от спомени.
Питам го – дните свършват ли?
Целува рамото ми.
Следва погребение.
Чие?

 

*
Искам да водя
нормален полов живот
но пълзя в пещера
без огледала
дали мустаците ми
те плашат

 

*
Сутрешна медитация
пресявам
котешката тоалетна

 

*
Самотата на мъжа
личи по
дупките на чорапите
а на жената –
по зашитите дупки.

 

*
Разплитам
сочният възел
на косата си,
всеки път щом чуя скърцане.
Знам, че окото ти
е в ключалката,
а крайчецът на пръстите,
е върху устните,
в очакване
да пропълзят
копринени чорапи
по паркета.
Пръстът на звънеца
облиза копчето.
Камбанката
ме сепна.

 

*
Мажа спомени,
стар хляб
въргаля се,
лютеницата от чувствата нагарча,
същият зехтин, гранясал.
Подай ми чаша от кръвта си.

 

Пепиниер

Всяка нощ
се връщам там
където връхчетата на зърната ми потънаха в теб
чупя белия мрамор
лежахме червени
в слънчевата смърт
изтичаща по балюстрадата
галехме настръхнали ръце
лятото облизваше бедрата ни
омазани в торта
гараш
нагарчаше бъдещето
сега мраморът дреме
в кал
леглото е празно
един стар каменоделец всяка сутрин слага нов камък
по който да се плъзне
новата любов към залеза

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 5, ноември, 2017

Comments

comments