Десислава Събкова – Затягаш бавно въжето

*
Ще отделиш ли
десет минути,
за да чуеш
молбите ми,
както аз отделих,
за да изслушам виковете?

 

*
Затягаш бавно въжето
около тясната ми шия
и закриваш очите ми
с черната си тениска
(тъмна като душата ти).
Бавно изговаряш
последните си думи –
молба към мен да забравя
и с ритник събаряш
стола наречен любов.
Провисвам на приятелството ни
като удавник търсещ дома,
но не забелязваш мъката ми,
а търсиш само самотата си.

 

*
Докато седим и гледаме небосвода
правиш планове за бъдещето,
в което поставяш и мен,
но само на думи.
Аз попивам всичко с надежда
като гладно дете пред витрина с торти
докато ти продължаваш да гледаш ,
но не към мен
и не към бъдещето ,
а празното синьо небе,
в което се губим без да се намираме.

 

*
Ако можех да чета мисли
първо ще прочета твоите,
за да разбера страховете ти ,
а ти да преодолееш моите .
Дали от чутото
щях да съм максимално близо
или на вселени разстояние?
Но не мога да чета мисли
и ти си непознатите води,
които ме блъскат в брега на самотата
и кръговратът се върти,
за да не казвам нищо
да не чувствам нищо
и ти да направиш същото.

 

*
Малък е светът ни
само шепичка
колкото да събере две души.
На кутрето съм аз,
а на палеца си ти.
Между нас нишка
и ни дърпа да се съберем,
но не мърдаме,
за да не се подведем.
Ако се наклоня ще се катурнем
в бездната на тихото обичане,
ако ме дръпнеш ще се разбием
в страст от слепи кости пръснати.
За това от страх само шепнем
и краищата ни са ъгли,
но кой ли първи ще помръдне,
за да определи гибелта ни?

 

*
Душата ми е черен чай,
а твоята двете захарчета
съдбата ни обърка заедно
и нежно ни затопли до безкрайност.
Сега не виждам граници
и тихо шепнеш в мен
разливам се по чайника
и капките попиват устните.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 5, ноември, 2017

Comments

comments