Васил Прасков – Нощта пада винаги в теб

нощта пада винаги в теб

помниш ли как се учехме да правим любов
между дъха на мъртвите
и всяка смърт бе глътка въздух

 

осъдени души

аз съм престъплението
а ти си – наказанието
присъдата е любов

 

любов

влизам в теб
като в гроб
и чакам възкресение

 

самота

сърцето е глас
когато пуша нощем
на прозореца
те вика

 

едип

очите ми
правят любов
с теб
извади ги
за да ме забележиш

 

сърцето е преводач на болката
от отдавна изчезнал език
на който можем само да мълчим
като памет която помни единствено теб
и ми изневерява

 

за всяко наказание има престъпление

битката на небето
на земята е изгубена
любовта е смърт
чийто глас мутира

 

моята смърт
е моята крепост
която не мога
да превзема отвътре

 

казабланка

април е жена
нощем пия мляко от гърдите й
докато гледам казабланка
и светът се отдалечава в облаци

 

без заглавие

вървим по празните улици
сред непознати хора
виновни като котки
мъртви като облаци

 

слабини

ти си като любовна игра –
кратък и бавен

тяло със сърце

чувствата ни се търсят опитомени
сред пустиня от облаци

 

къде ти е халката?

когато си с грим
и два различни черни чорапа
любовта е сянка на кожа
върху мускула на сърцето

 

видяхме се само за два дни
първия новият ти любовник каза
че изглеждам тъжен
и много побелял
на втория останахме насаме
и огледалото се счупи

 

два пъти годишно

каза че ще дойдеш пак след половин година
още знаеш коя е лолита
още не знаеш кой е набоков

 

зърната ти ме търсят между устната и леглото на нокътя

сънувам те лудо навсякъде
докато ме бави нощта
да целувам пръстите на краката ти
да късам сърцето
лист по лист
до корен

 

кървят стъпалата ти като зимни облаци

разлиствам ловката ти слабост
изгряват тихите ти глезени
и кървав залез е сърцето

 

дълго заспиваш под устната на небето

страхът ти сваля дрехите си тихо
стените са с твоите очи
ръцете ти се смеят
с вкус на пот и мляко
гладува изрусеното сърце
опъва кожата по вените
зърната ти са тихи прилепи
потъват в светлината

 

ещё не вечер

три пъти на ден е нощ
сърцето ми – бръснач в ръката на дете
всяка сутрин – местопрестъпление

 

сбогуване с езика

според народното поверие
ако две деца се целунат
преди да са проговорили
едното от тях ще умре

по въпроса за другото
народът пази мълчание

 

свобода равенство братство

никой не е по-справедлив
от дявола
изкушава всички еднакво

 

грях

ръката ти
е винаги
под късата пола
на смъртта

 

умирам следователно съществувам

всичко променя хода на лятото
деца по джапанки продават дини
болната от смърт продава себе си
тялото й е небето

 

смисълът на живота

върви срещу себе си
докато се срещнеш

 

всички посоки до теб

липсват улиците на тялото ти
тайните му градини
разстоянията до теб

не съм близо нито далеч
по разписание

 

когато си нощ те прегръщам

всеки часовник без теб е кръв
акордеоните на небето
свирят залеза

 

liebestod

той иска да остареете
заедно
а аз – с теб да умра

 

нощ

Господи, ти си гладът и храната
птицата и крилото
посоката и края

царството ми не е от този свят

светът залязва
над нощта

залязва

 

любов

животът е двустишие
но Бог винаги пише
третият ред

 

целувам стъпалата ти отвъд

да пролея сълзите ти
над нощта
да те прегърна
така да останем завинаги
беззащитни
с ръце прогорени от облаци
и наведени глави под звездите

 

краят на света
идва и си отива

само ти оставаш
завинаги с мен


Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 5, ноември, 2017

Comments

comments