Светослав Савев – 20

20

казват нямало как
да спреш да растеш

дали?

 

*
всичко ми е в близост
освен теб

чувствам се толкова далеч
от себе си

 

*
щастието е жена
и не е
моята

 

СТАТУЯ НА ВРЕМЕТО

любовта е рисунка
и нейн художник
е времето

 

ПЕТНА

следите по душата ми
водят към
теб

 

*
очите ми се отварят
като кутия за цигари

откакто нея я няма
не ми се пуши

 

*

истината те принуди
да бъдеш с друг
лъжата ме посъветва
да продължа да живея

 

*
винаги съм се питал
коя страна на монетата
носи товара на другата
на гърба си

 

КАЧУЛКА

отсъствието ти натежава
все повече и повече
дори по въздуха си личи
ако някой ден
случайно те намеря
в едната си ръка
ще нося рози
за да мога
да те зарадвам
в другата ръка
ще нося часовник
за да мога да броя
секундите и минутите
в които отново
ще те няма

 

ПО ПЪТЯ НА РИБИТЕ

тръгна си с дъжда
под ръка
взе ми и чадъра
не си го искам
но поне да имах нещо
което силния вятър
да счупи

ако си сложа качулката
ще призная ревността си
това най-малко искам
сивите облаци над мен
ги обичам защото винаги
ме разбират

прескачам една локва
под мен виждам рибки
да играят на стражари и апаши

 

*
наблюдавам света
с всичките му
еднообразия
и елементарности

всяка сутрин аларми
ще звучат в пет
в различно време
уменията ни
малко по малко
от човешки минават
към дигитални

попа от църквата
ще продължава
да опростява грехове
докато наблюдава джипа
през прозореца

ще хулим демокрацията
докато не стане време
да хулим либерализма

всичко е едно и също
с единствената промяна,
че като звучи моята аларма
няма да бързам да я изключа,
за да не те събудя

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 4, октомври, 2017

Comments

comments