Стефан Гончаров – Лавина

лавина

сълзите ни са сняг
искам да заспя
и да не се събудя

 

дяволът се спуска над облаците
като падащ самолет без пътници
небето се разтваря
като ранено око
което се преструва
че вижда всичко
земята се приготвя
да бъде оплодена –
да роди смъртта си
а ние гледаме случващото се
и си мислим
че разбираме

 

тайнство

ти си
единственото момиче в църквата
а аз съм изнасилвач
който взема причастие
всяка неделя

 

прекръсти ме
с лявата си ръка
и удави в небето
всички мои желания
вече ходя на църква
само под свода
на твоето тяло

 

атеизъм

страх ме е от смъртта
трябваше да го оставите
още два дни на кръста
за да го видим с очите си
и да го погребем отново

 

криле потъват в пясъка
пустинята се превръща
в бряг
змии се учат
да плуват по корем
рибарите прибират мрежите си
за последен път
времето лети
но всичко друго
пада

 

страст

спрял часовник
отмерва времето
което прекарваме заедно
тук
сега
и завинаги

 

сигурно имаш лице
защото не мога да си го спомня

всяка нощ
търся погледа ти
а намирам само изгрева

 

в сълзите има повече сол отколкото болка

мълчиш
кожата ти блести
черни гъби поникват
под краката ти
а аз ги бера
за да нахраня
всички ангели в стаята
които чакат да паднат

 

рай

облаци потъват в морето
лежим на брега
и чакаме да завали

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 4, октомври, 2017

Comments

comments