Невена Борисова – Протоапокалиптично

Протоапокалиптично

Не се страхувай,
каза отдавнашна тъмнокоса приятелка, която
наистина се доказа смела,
животът й в началото бе това, което
всеки би искал, после превърна се в нищо,
и тя все така остана си смела.
Запомних думите й, докато виждах отстрани
как красотата и животът й вехнат.
Но тя остана все така смела.
Чудех се дали и аз така увяхвам,
в януарските, в юлските пещи.
Но нямаше време за чудене, всички тези разговори,
още неслучили се събития,
ни поемаха, запокитваха право в устата на нищото.
И докато разни учени обясняват къде са изчезнали
светулките от нашето детство, аз имам друго обяснение.
Ние сме ги погълнали по погрешка.
И все пак това било човешко.
Някой ден ще я срещна.
Не се страхувай, ще кажа.
Тя ще ми благодари, увяхнала.
Така се подкрепяме, докато малко по малко
нашата увяхналост разцъфтява.

 

Снимка

Лицето е непогрешимо усмихнато,
от очите й струи онази веселост, която именно развеселява,
a брадичката издава високомерие
(то ще бъде сломено).
Може да е всякаква снимката –
на топлина, която те унася като в златен облак
или на онази мъжка сила, обречена да стане слабоумие.
Наистина, на тези снимки всичко е зародиш.
Може би зад лицето зрее смела мисъл –
мислите може да дочакат безкрайното си уточняване.
Но точно тогава ще се спусне онази кадифена завеса.
(драматургията рядко е добра като тази на Чехов).
Какво освен наздравица е нужно при раждане и при смърт?
Единственият жест, на който сме способни.
Нали все пак в жеста е смисълът, казва някой.
Но какво да правим?
Може би да съхраняваме снимките, свои и на близки,
да ги прегръщаме като хора,
да не приемаме, че някой ден и ние няма да ги носим.
Все пак аз заповядвам –
тези топлина или студ в очите да не се превръщат в отблясък.
Чуха ли ме всички мълнии, от които произлизат снимките?
Аз призовавам всички облаци да не захлупват нас!
И може би така скръбта се утроява –
като я предчувстваш как пристъпва отдалеч.
Но не е ли добре да я предчувстваме?
Затова ти казвам, и ти ми казваш също –
сега да държим ръцете си силно,
не и после
когато е късно.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 4, октомври, 2017

Comments

comments