Марин Маринов – Раздвояване

Тя, после

Подминават хората съборената порта
на малко дворче с калдъръм
и зеленясала чешма.
А ти се спираш и с наивно любопитство
надничаш през прозорчето
в единствената стая на унилата къщурка.

И се виждаш:
разгънал ръкопис до газената лампа,
старателно дописваш стиховете на поема,
без да бързаш, без да се вълнуваш.

На железния креват до теб лежи последният приятел,
завит с чаршаф върху главата.
Навярно е издъхнал в ъгъла,
додето е прикърпвал старите ти мрежи
и е разказвал нещо в строфи.
Легендите така се раждат.

Но това е после.

Сега плисни вода върху лицето си от старата чешма
и бързай към пристанищната глъч
по слънчевите улици,
защото тя е уморена от дългото пътуване,
от чакането
и вече си е купила цветя и красив подарък –
малка статуетка.

На тебе ти остава само
да се втурнеш радостно към нея през тълпата,
да я вдигнеш на ръце,
да й кажеш, че си закъснял защото…

Другото е после.

 

Светли пясъци

В залеза потъват светлините на морето.
Не я събуждай в тия кадифени часове,
прибоят се усили,
а тя обича тишината.

И както е разпуснала косите си,
/ не са по-светли пясъците по брега/,
зарад бръчиците малки край очите,
зарад счупеното нокътче:
– “ О, нежна, нежна,
как обича те сърцето ми,
о, как обича!“

 

*
Дълбоко зад стените на видимото
авлигата е махнала за лека нощ на останалите живи,
нахлува в сънищата им
с тревясали криле.

Гласове опипват въздуха,
дирят трескаво пукнатини във тъмнината –
да се втурнат, да се влеят в синьото.

 

Раздвояване

Късно е за странното убийство.
Големите води на Времето разбиха вълнолома
и заличиха в паметта ми всичко.
При отливите само
долавям очертанията на лицето,
кротките очи
и нищо друго.

Преследвах го в далечни градове, из мръсните пристанища – през дългото пътуване
единственото четиво ми бяха некролозите.
Веднъж се мярна смътно отразен
в прозорците на пуста улица –
бе много блед и уморен, с ръце до синьо
вкопчени във въздуха.

На следващата нощ видях да се откъсва
от тъмните клепачи на най-високия етаж.

Сега разчитам бавно йероглифите,
които издълба във паметта ми
и нося уродливото усещане за самота
в осакатения си мозък.

 

Ти

Защо изобщо тръгваме, щом копнежът по дома
се е просмукал вече във сърцата ни,
във влажните и хлъзгави дъски на палубата,
преди да са угаснали все още
от погледа ни бреговете?
Димът от къщите ни се разстила
като синкава мъгла по хълмовете в далечината
и всичко ни тежи:
тежи ни да натягаме въжетата,
да стържем и да боядисваме,
тежи, на свечеряване да бродим със сведени очи
по сивкавата пустош на морето.

А ти,
на кой ще липсваш в есенните листопади?

Някои от близките измряха, други още се завръщат
с празничните кораби –
факли на носа и на кърмата, гирлянди от цветя,
с лепкавия мирис на отминалото време.

Къщичката между двата хълма в началото на планината
сякаш се смалява с дните, прозорците тъмнеят,
поточето в дола припява
и полека изтънява в пясъка.
Какво да скъташ от живота си за после?

Този жълтеникав път между лозята,
градините с череши по нататък
и есенната угар подир жътва,
/ самотен гарван се разхожда важно
покрай оцелялото плашило, оглежда се лениво
и се замисля/ -това са изгревите, късните следобеди на твойто време,
време за обичане и за молитва,
аромата на горчива пръст и сол от близостта на морето:
тук реката си бълбука нещо тайно с него,
разговарят
зад шепота на сасовете през дългите сезони.

 

Без

Някъде из тъжните мъгли на севера,
където топлите води
се срещат със студените течения край островите,
където мокрите дървета и тревите
издишват светлината на забравата;
там, където нищо не прилича на каквото и да е познато
и трябва да уподобяваш.
Лесно е наистина да се изгубиш
на прага пред дома на ледниците,
да се превърнеш в спомен.
И няма повече какво да правиш с времето си,
с душата си обезсърчена,
без утехата на някаква спасителна поанта.
Паметта отваря и затваря резбованите си вратички,
издълбани сякаш с нокът,
с потъмнели брави, докосвани от нечия ръка,
не твоята.

Една жена ни гледа,
кацнала като разжарена от бързащия залез птица.
Да, точно кацнала –
и ръбовете позлатени на острата скала сред залива
полека режат пръстите й, ноктите, краката…
Потъва в острата скала, пред бръснещия полет на сокола
над пъстрите води,
без сянка,
без да трепне от играта на мъглите,
без капка кръв
върху скулата опряна на морето.

 

Блус след полунощ

От сън във сън душите преминават…
И този тъмен блус на есента
как се влива във кръвта ми като старо бренди,
как подува жилите, изтънява вените,
как прокапва в пясъка от пръстите ми
върху дъсчения под,
сякаш че съм в филм от друго време.

Лека нощ на пеперудите,
лека нощ на сънливите бозайници –
хапете бавно стоплената гръд,
изпийте влагата…
Утрото е само да се разпознаваме.

 

Разказ

Зад хълмовете беше преваляло и вечерникът донесе
влажния мирис на мащерка.

-“ Какво е да си спомен?“ – попита ме младата жена,
седнала на повалената върба във двора.
-Не знам – отвърнах. – До сега се грижех за малката си дъщеря,
но тя порасна и замина в друг град, при други хора…
Навярно аз сега съм спомен.

-„А може ли да кажем,
че понякога прилича на позлатените облаци откъм планината,
друг път се чуват бавните му стъпки, като тежък вятър
събаря дърветата,
библейски вятър, по-стар от времето?“

В небето припламнаха първите звезди.
От люляковата горичка славеите се разбъбриха
и заглушиха гласовете ни.
-„Тази върба сигурно е плакала за корените си – продължи –
и земята ще я помни.
Ако ние сега си отидем кой ще ни запомни –
сенките на облаците в долината
няма осиротеят“.

Усмихна се.

-„Като момиче обикнах един младеж,
но той се втурна в морето,
отплава на Велик ден, по пладне,
и сега не знам какво да правя с тишината,
с тъмните си дрехи пред засенченото огледало.
Погледни ме, не приличам ли на празна кукла?“

Вгледах се в очите й и видях изброденото време,
прочетените плочи в запустели гробници.

-„Преди години ми писа от някакво пристанище,
мастилото е избеляло, но още се чете, наизуст го зная:/“Гласът на славея във пиниите не е по- сладък
от гласа на славея в градините със райски ябълки и нарове,
у дома, край залива на Гълъбите.
И тези светлинки, които идват вечер по вълните,
така напомнят за душите на заспали хора!“/

Изоставих къщата си и тръгнах да го търся.
Къде да търся вече,
там морето е дълбоко, не пуска никой да изплува,
да приближи брега…“

Полъхна.
Луната слушаше от хълмовете,
замислена и бавна.

 

Отрязъци

Този двор със слънцето в чимшира,
зеленчуковата градина зад къщата
и плодните дръвчета, унесени в цъфтене –
лозите покрай тях са почернели
и ако откъснеш няколко салкъма наесен,
все ще е нещо.
По лехите блика вода и мирише на влажни корени

Това е твоят живот, всичко, което имаш,
тук дори пръстта подхранва умореното въображение.

/ Още едно взиране в слънцето:
болката упорства, надделява и трябва да отместиш очи; после се вижда обратната страна на светлината,
чернота, която не е мрака, по скоро живо същество
и дишането му освежава уплашената кръв/.

И за да не си сам в празната си къща,
усили още малко музиката от транзисторчето –
в този слънчев следобед
тромпетите и сакса на „Чикаго“ са добро допълнение.

Синкавите облаци, тънки и прозрачни, се сливат с небето,
слънцето помътнява,
сигурен знак, че от люляците слиза сянката на здрача.

 

Сега в една от пролетните утрини

Песента на птиците се носи вече
по нашите земи.

Сега е време да цъфтят лозята
върху пясъчните склонове, уханията на смокините да заливат бреговете.

Време е момчето на рибаря Ставро
да пусне малката си лодка във морето
и докато удря посребрените води с веслата
в залива със каменните кораби,
южнякът ще огъне боровете
и кедрите ще зазвънят оттатък омагьосаните възвишения.

Сега е време да принадлежиш на всичко:
на утрините с устието на димящата река,
на младата луна,
запокитена по нечия прищявка сред звездите…

Погледнеш ли сега
над червеникавата линия на хоризонта,
Зорницата ще ти отключи,
за миг, вратите на небето.

 

Тя, площадът

Сърцето е свободно да избира…
И вече си е тръгнала забързано от теб,
отдалечава се.
Пресича улицата с обичайния си ритъм,
помахва без да се обърне.
На ъгъла се спира колебливо,
сякаш да ти каже още нещо.

А ти си мислиш как ли занапред
ще се справяш с есенните листопади,
с пръснатите късчета опушено небе
в мъгливите следобеди.

Сега е още лято.
Горещината капе по асфалта
и напуква тротоарите,
задъханите гласове на птици
в отсрещната градина изтъняват.

Светът е спрял на малкия площад
и от тук не можеш вече да си тръгнеш,
не можеш
и това е всичко.


Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 4, октомври, 2017

Comments

comments