Симеон Аспарухов – Не напуснах живота си

Пороен ден

Някога, в пороен ден, малко преди октомври да влезе с последен стоплящ полъх за годината, наблюдавах, как земята изпива всяка стигнала я капка, спускаща се от щедрото небе.
Някога, в пороен ден, малко след като всички големи птици си бяха тръгнали без следа и само врабци и гълъби се щураха боси в мократа пръст, без сили в крилете, само с мисъл за дългия приближаващ се студ, крачех напред покрай тях и дишах бавно, за да не загубя топлото от себе си.
Някога, в пороен ден, малко преди да вдигна поглед от намокрените си обувки, знаещ, че е време да свия вляво по моята уличка, усетих, че точно на ъгъла някой се е вторачил в походката ми. Някой, с най-странните очи, които бях виждал, такива, че всеки опит да бъдат описани, би бил неуспешен. Големи, отворени, черни, тъжни. Дъждовни. Очи, чието място не беше тук, по това време, на този ъгъл, до къщата ми. Очи, които преди да срещна, съм сигурен, че дълго са се взирали в небесните бразди, в изгревите, в залезите, в последния мах на ятото.
Някога, в същия този тъжен септември, в пелената от дъжд, се видях в очите на единствения щъркел, който беше останал сам, мръсен и газещ в калта от крак на крак, с въпроси, на които и до сега не знам как да отговоря. И тогава не намерих думите, с които да го утеша, да му дам кураж. Да го стопля с вяра и да му обещая, че зимата няма да дойде. Някога беше, но остана и сега.
Ще помня винаги тези очи, в които валеше дъжд. Всеки път, във всеки септември, на същия завой към дома. Търся го, когато вали, усещам погледа му в моментите на самота на някой друг адрес, в непознат град, чакайки и мен да потърсят. Преди да си тръгна от ъгъла. Както той, някога, в онзи пороен ден.

 

*

не напуснах
живота си
а пропуснах
себе си
в него

не се открих
търсейки
щастието
а се скрих
сред щастливите

 

*
всяко петно
пази тайна
за своето
чисто минало

 

*
какво е
целувката
ако
не
те
завърти
във вселената
и звездите ѝ
не пропътуват
очите ти?

 

когато

…погледна
лицето ти
не помня как
съм живял
без огледало

…докосвам
ръцете ти
не помислям
за празнотата
в пътя си

…се стряскам
от вика ти
посрещам
всеки страх
изправен

…потъвам
в гласа ти
се научавам
да дишам
в дълбокото

….усещам
близо дъха ти
се питам
как без теб
съм преглъщал

…разказваш
името ми
помня
само твоето

…обличаш
тялото си
се моля
да ми подариш
голотата си

…рисуваш
с думите си
усещам
че съм твоя
картина

….остарявам
с усмивката ти
разбирам
че нямам
възраст

…плачеш
за миналото
ме учиш
как за всичко
да дам прошка

когато
създаваш
времето –
разбирам
това е всичко
което искам

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 4, октомври, 2017

Comments

comments