Елена Янева – Циклопи

На самотата масата
е кръгла все е същото
двойното черно кафе
цялото мое

Ще се запомня
да изпращам погледа си другаде
и да не го завръщам

За известно време
За известно утре

Двойното черно е цялото
кръгло все е същата
самотата на масата
моя

Не сме говорили
Не сме замлъквали
И няма повече

Какво да се добави още към
света

 

Поезията на големия отскок

WATCH OUT THE GAP
Внимавай в зевовете,
моля те, внимавай!
Не искам да те глътне
тази дупка
коя е що е тя не ни се е
представила а ти
защо си толкоз любопитна

Не бива да говориш с
непознати!

 

Циклопи

/кротка носталгия по стихоплетстване/

Моите любовници
ме посещават по обяд
те знаят
че нощта да дишам само друго
не умея
и обикалям стръмната си стая
срещу тях
по нишките на някой
все отсъстващ
полилей

Където спра
остават три пети и
четири зюмбюла
но надали бастун съм си била
умората
е куцала
И неудобните обувки е събувала

Защото не танцувам менует
и роклята от няколко куплета
ми е много
с любовниците ми прелистваме
списания за плетки
и повече мълчим отколкото
говорим

Целуването си остава между
нас си
или по други коридори
е занимание самотно
вратите на което скърцат
паяците си отиват скоро
а

Небето винаги е еднооко

 

В горещото

С царевичен поглед пари пладнето
подпухналите в сушавото ружи
и две изгнили праскови

заслушана
едва-едва
върху чешмата
пред мен са кривнали от близкото горите
с копита блъскат облаците
и се спускат
и ето
плуват
сред омарата
кентаври

В ушите ми е лято
Гласна съм
в прегръдките на падналия вятър
пресипвам с вкус на кръв на прах и тръни
търкаляни по стръмното на припек…

… като притваряне на устни след целувка
за да преглътнеш
да окръглиш
да застинеш

и да приижда тропотът
и пръхкав
да се разпръсква
въздухът

изпод копитата

 

Playing Planets

Грозното стихотворение не е
наясно много с правилата на играта но
е наясно с тежестта си и отбягва
да е надменен наблюдател
на красивото усмихва се
един застанал в ъгъла щастливец
Примат на поетичното и Властелин
на собствения си разкош
внезапен шмекер
си тактува с клонче от дървото на историите AN APE AM I
а с другата ръка троши насъщни ядки
отрепетирано да бъде сръчно с камъка
AN APE AM I
във джунглата на другите
и се събува
да им е по-уютно пред височината му…
Не мисля
че се е поглеждало във огледалото
но така си се усеща грозно и
така се е научило да си живее и да не се преструва сложно му е
просто някога му се играе
Тогава сяда и си хвърля пасианси
замислено дали ще му излезе
оная дама купа със трапчинките
съседката /толкова е симпатична/
с дяволит клепач и със
сърце като
смокиня
Или пък е нехайно и увлечено
от бръмбара с блестящите крила
кръщава го небраски по подобие
и по прищявка
забавлява се
И нали не се е виждало
И нали огледалата му са вътрешни
Грозното стихотворение заспива
като гъсеница върху случайното листо
на свършека си

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 4, октомври, 2017

Comments

comments