Мария Стоева – Немислимото

нямам думи
за големите ти
чувства
душата ме
боли
от неизмеримост
вълнувам се
от немислимото
и още те искам

 

ти си като скъпа вещ
толкова непотребна
че чак ми е жал да я изхвърля

 

не питай
защо
погледа ми
падна бездънно
в твоя
нямах
други пътеки
и потънах
не питай как
времето връща
няма да се върна
ако не ме последваш

 

усмивката ти означава повече
от всяка дума
нека помълчим
спри ме
повикай ме
осмели се
върни мига
на великото сътворение
родило
погледа
на влюбените ни мисли

 

запомни
очите ми
гласа ми
като в пустиня
още вика
погледа ти
умирам за една усмивка
върни се в началото
всичко
което е без думи
казват го очите

 

бяха просто синева
очи
които не поглеждах
за да не потъна
в неизбежната бездна
сега не искам
да изляза от нея

 

когато страховете ти
сгушени
в очите ми
се върнат
в мисълта
кратко
и себично
не тръгвай
не забравяй
помни ме

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 4, октомври, 2017

Comments

comments