Александрина Валенти – Амаркорд

амаркорд

паметта ми се отлепва от езика
и омеква под нажежената пещ на нощта

 

часовете

случва ми се да си спомням,
защото паметта е чудата като децата,
как изглеждаха ръцете ми тогава
със загара от слънце
и будните рани,
подпрени ръцете ми на перваза.
животът е само това –
едно провесване от балкона
да видиш другите вън ли са
да се затичаш към тях
всеки се връща
малко по-късно
никак наужким обратно

 

*
о, началото не може да се сравни
понякога болестта се развива бързо,
понякога бавно
есента е бич над ума
поредната клопка
окапва ти радостта

да се забравим по взаимно съгласие
ще ми се
да ни завържа на дървото – до онази малка градинка? –
там нищо не се е променило
да се оттласнем назад,, на три,

едно

две

в неханието за света,
днес нехаем един за друг
навсякъде придружени
от трагедията на големия град,

ето как умират децата.

 

*
толкова отдавна не сме се усещали,
говоря за сетивно натравяне,
храната е няма, мечтата я няма, живот без вкус,
лицата се изсмукаха, напукаха,
дланите не се потят,
има още за откриване, порив не,
времето се превари на котлона,
губим и възможностите, и далечините,
изтекохме младостта си по пода,
купчина отломъци
както и да се увещавахме, навиците ни превзеха,
а ние ги отгледахме без пауза

 

*
понякога щом всичко е счупено вече
тогава светлината успява да влезе
за да покаже път извън мрака

има крехко черно петно в слънцето днес
прилича на теб и се рони

 

*
ежедневието ми е съвсем семпъл акт на вътрешен ад
време,
време по време,
аз според времетраенето без теб

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 4, октомври, 2017

Comments

comments