Слави Томов – Любов

Любов

Хапвам рибена чорба до бургаските докове от Марсилски камък. Мирише на водорасли. Лош северен вятър от пристанището. Фалкове. 12 градуса. Но от поривите имаш чувството, че е под нулата. Конрад да ти е на помощ. Разплаква те. Вода. Погледът ти няма на какво да се задържи. Вода и алкохол. И куртизанки, които взимат по 100 за половин час

 

*
Бих ли могъл да опиша Катерина Анхелика, улиците на Padua и фреските на Giotto? Бих ли могъл правилно дори да ти чета пасажи от Beautiful losers на Cohen или бароковият изказ на Javier Marias за Мадрид? За сънените барки, чиито дъна миришеха на водорасли и катедралните височини на самотата в мен. За дрехите ми на Valentino. И португалските изрази и идиоми. Из баровете на Lowry. Със силни рамене и ръце, но строшен отвътре. Пропивах се Катерина и за да изчезне любовната зараза пълнех ваните в хотелите с вода и заспивах в тях

 

*
На лявата ръка татуирах SWANS. На дясната Antunes. На корема – CELINE. Сантиментален съм. Знам, как изглеждам. Лоша преценка. Ходя и храня едно семейство лебеди. На плажа. Обичам да си играя с остриета. Колекционирам ги. Харесвам праскови. Глен Гулд. Жени с красиви глезени. Спрях да целувам мацките по устните. Питат ме за тауировките. Какво значат. Какви са тези имена. Обяснявам им. Накратко. Не се впускам в подробности. За мен значат. Много. Жив съм. Заради тези три имена. През уикендите ходя да стрелям. Извън града. Спрях да посещавам психоаналитичката. Смотана меркантилна недоебана кучка. Инструкторката по стрелба е по-готина. Просто шик. ГЛАВОЗАМАЙВА МЕ. Жена в униформа. Носи косата си прибрана. Стилна. Елегантна. Мирише на хубаво. Мирише на кожен бутик и на полигон. Знае, че съм писател. Говоря й за Пруст. Говори ми за оръжията. Няма нищо по-секси от жена с пистолет. Разглобява го. Сглобява го. Пред мен. После аз. Разглобявам го. Сглобявам го. И така минава денят. Слънце. Става леко потна. Знае, че я харесвам. Нямам смелост да й кажа, че я харесвам. Заставам пред мишената. Вдигам дясната ръка. И тя до мен. Наставлява ме. Като древна скулптора сме. Лаоокоон на потиснатите сексуални желания. Търся да намеря слабостите на тази жена. Не си я представям гола. Опитвам се, но някак фантазията ми, трудно разкопчава униформата й.
Казва, че усеща напрежение в мен

 

*
In Portuguese is Os cus de Judas, cu de Judas being a slang term for any very remote, desolate-place-the back of beyond, the middle of nowhere, the boonies, but literally it means juda,s asshole-Margarett Jull Costa about Antunes – The Land at the End of the world

През онази зима повече скитах по баровете. Личаха си. Самотниците. Не бяха никога сами. Но аз усещах самотата им. Вторачените погледи в една точка. Дълбоките въздишки. Неврастеничните жестове. Присъстваха повече за антураж. Нямаха постоянен пол. Имаше жени. Имаше и мъже. Или по двойки! Обикновено пиех бира. Много бира. В един бар, във втори, в трети. Не ми омръзваше. Пак същите двойки. Пак същите групички. Мъже и жени. Един до друг. Един срещу друг. Често единият от двамата сякаш отсъстваше. Заглеждах ги дискретно. Говореха едно, мечтаеха за друго. Бургас е по-скоро транзитен град. Трудно се задържа сняг. Трудно се задържат несвикналите. Имам предвид влажния климат. Леденият вятър през зимата. Чайките. Мирисът на морска сол и водорасли. Корозирало желязо. Полупразни хотелски стаи. Тъжни кейове накрая на света блъскани от вълните. Дъждът върху телескопите. Матовите им стъкла. Танкерите, корабите чакащи на рейд. Студен пясък, който жули врата ти. Неспокойни облаци на изток. Малки тайфуни. Малки цунамита. Все същите барове. Все същите надлези. С моряшки възли по стените, среднощни скитници, легендарни шизофренични разходки. Винаги преди да отпия галех бутилката. Консервирано лято. Пишех. Пусках съобщения. Бях невнимателен. Хранех се нередовно. Алкохолът ме удряше бързо. Нагъвах ледени хамбургери. Идваха момичета – заминаваха си, влизах във втори бар, после в трети. Шарех с показалец по запотените прозорци на автобусите серпентини. Давах обещания на жени, даваха ми обещания – забравях ги -забравяха ги – забравяхме се. Губех книги, губех страницата на скоро четен роман, започвах отначало – имах чувството, че нещо ми се повтаря, избързвах със 100 стр. напред. Срутвах се. Събуждах се на непознати места. Хотели. Свит на две. С дрехите. Омацани. Господи, петна от сперма. Слуз. Или менструална кръв. Чувствах стягане в слабините. Климатиците обикновено не работеха. Събличах се гол. Тресях се от студ, умора и изтощение. Влизах в банята. Ледена вода! По-скоро крещях, отколкото се миех, крещях отколкото се миех. И винаги по вратите неприлични надписи, вдлъбнатини от ножчета, години, инициали. И никога не можех да определя проклетото време. Сутрин. Обед. Вечер. Почти не помня, какво говорех. Цитати. Налудничави мантри. Или повтарях зaпаметени думи до пръсване. Плащах на жени за цяла вечер малки състояния, пристигаха, Господи, свършвах за секунди, по-скоро бледа слуз, пушехме отегчени и пиехме, обръщах се, заспивах. И влага. Костите ме боляха от атаките на тъга. Прекалявах с цигарите. Прекалявах с алкохола. Прекалявах със самотата. Губех книги. Губех документи. Някой ги намираше. Търсеха ме. Получавах ги. Много въпроси. Не знаех, какво да отговоря. Не можех да позная стари познати. Смееха се зад гърба ми. Играех на Флиперите до схващане на китките. По-скоро ги блъсках. Блъсках ги. Блъсках ги. Пак някой пристигаше. Нови обяснения. После си заминаваше. Продължавах да блъскам проклетите Флипери. Или да нахълтвам по стриптийз барове. С огромни реклами на момичета. НЕОНИ с дъх на Жасмин – топъл и мек мокет. Плащах винаги куверт. И пак нови въпроси. Измислях си име. Толкова много романи и герои. Знаех, че не ми отива това име. Днес с едно име. Утре с друго име. Наричаха ме по име. Забравях доскорошното си име. Лежах проснат по онези плюшени сепарета, момичетата имаха безкрайно дълги крака, или сънувах или наистина бях там, защо тогава чувах и виждах механични детски играчки! И пак нови момичета, наричаха ме зеленоочко, по-скоро те ме пипаха – по-малко аз ги пипах или ако трябваше да ги пипна – ми искаха да си доплатя – доплащах си, получавах съобщения, едно такси, второ такси, наливах се с минерална вода и алкохол, късен трафик, но почти тъмно

 

*
Буковски не става за нищо. Вадех доста пари, пушех скъпи цигари, ухажвах красиви бамбини – не ми се отваряше парашута – значи не съм вадел толкова пари. Провинциални емабоварита, миришеха на евтини дезодоранти и кухня, умираха си да им го сложат. Кодош. Избягвах хората, пиех сам по баровете, настройвах в себе си изречения от CELINE, Conrad, ANTUNES, харесвах стотици жени – не можех да ги имам. Тъпи парчета, бях неизвестен – ЖЕНИТЕ СЕ ИНТЕРЕСУВАТ САМО ОТ ФАКТИТЕ. Педро Хуан също не става за нищо. АНДЕРСЕН е велик! Исках да напиша роман – Heart of Pubs, Господи, Конрад ме докарваше до лудост. Сънувах морета, океани, безветрие, неони, жартиерите на момичетата, които опъвах вечер във фантазиите си, бях некадърник. Изглеждах мнителен. Движех сам. Писател съм. Повтарям се. Живеех сам, готвех си сам, чистех си сам, оправях се сам, говорех си сам, когато имах повече кеш, зеленооки мацки с черни бретончета ме оправяха. По баровете мацките бяха замаени патки, умираха от глад, имаха високо самочувствие, крадяха тайно от порциите, имаха си приятели – чукаха се с други. На една барманка пиян изръсих – Красива си, кожата ти е с цвят на бира. Хили ми се. Продажна жена. Стоях и си пиех бирата, пишех й всяка вечер едно и също, понякога отлепях навън, зяпах небето, нямаше нищо на проклетото Бургаско небе, но аз не спирах да го зяпам, нахълтвах в друг бар, поръчвах нова бира, написвах няколко изречения, поръчвах цветя, на барманката косата й бе сплъстена от морската сол, миришеше на дъжд, банският й още мокър

 

*
Всякакви мисли ми минават. Вечер. Мисля за Финландия. Пътувам в Австралия. Прашен съм. Липсват ми изречения от Hunter S. Thompson, Rowland S. Howard-Ocean, пошли реклами по плазмите, с намален звук, мечтая за дискретни хотелски стаи, с вътрешни изгледи, примигващи реклами, дъжд. Обикновено заспивам с панталона, подути джобове от ежедневието: сметки, билетчета, монети, химикалки, салфетки, презервативи, ключове, банкови карти с пречупени краища, тютюн, запалки, ключове, изсипва се всичко на пода, лазя на четири крака и събирам разнебитеното ми „аз“, винаги под леглата прах, мирише на детство, на наказания, килери, застоял въздух, събирам ги в шепите си с топчета пух от възглавниците, чужди неща: кибритени клечки, засъхнали дъвки, опаковки от презервативи. Нося вратовръзки, меки, плюшени, комфорт, вечер мъртво пиян, бърша сълзите си, не съм чувствителен, избива ме понякога, или я навивам върху дясната си ръка и тряс, тряс върху вратата на гардероба или на банята, разкървявам, пробвах един път около шията, зад шията, не да се обеся, не бих избрал такава смърт, но мисля за смъртта, откакто съм се родил, увих я привързах ръцете си като Malcolm Lowry, наистина треперех. Забравям тефтери, това което съм написал, по барови сепарета, из хотелски стаи, или в чантите на момичета, къде ме носят представа нямам?! Три пъти звъня на Кати, на петия път женски глас не е на Кати, Кати е кралицата на фелациото, а аз – диването пуша, или често я милвам по косата, косата й мирише на хубаво и редя имена на герои на Жьоне – престъпници, сводници, крадци, траверси, Ангели, Светци, Кати отсъствала, имаше женски глас, като буркан с праскови – консервирано лято, казах: окей окей окей, после да вземе ми изръси, дали съм имал против, ако е транссексуален, разбира се, че имам, Господи, не съм паднал чак дотам, затворих, повърнах, пих бира, повърнах, продължих да пуша. Мечтая си легнал по гръб за игрални зали, вървя по тежки килими, потъват обувките ми, бронзови красавици, не си падам по комара, обичам звука на игралните топчета, на ротативките, да стоя и да се наливам с алкохол, на колко камери ли ме има запечатан, полупиян, с пепел по панталона, слабините ми омацани с дамско червило, слиповете ми, влажен

 

ultramarine

Имах няколко познати художници, рисуваха по покривите, пиехме късно вечер, разпитвах ги за нюансите на синьото – ultramarine, имах познати лингвистки, записвах формата на различни езици: blue, azul, bleu, blu. Представях си фотоси на Malcolm Lowry, лазурни брегове: Росалия де Соуза, Лейла Пинейру, Джани Дюбок, Джери Мълиган – waves, препрочетох „Вълните“ на Улф. Купувах сини предмети, плувах сутрин, или следобед под водата, с отворени очи, гледах отдолу небето: беше синьо-зелено или по-скоро акварелно синьо, очите ме сърбяха, получих леки инфекции, изписаха ми капки, прекалявах с алкохола, недоспивахме си. Сложихме си сини лещи, смяхме се дълго, Кати се оглеждаше във витрините на магазините, дръпвах я из ъглите на изоставени къщи, паркове, целувах я, устата й имаше вкус на лимонче и тирамису. Пуснах си по-дълга коса, слагах брилянтин, Кати ми купи сини мокасини, пушех пури, пиехме при един приятел absinthe, разказваше ни за Хавана. Ходех с ризи – големи яки – демоде модели. Кати се подстрига късо – агресивно, стана някак по-висока – заглеждаха я – не я изпускаха от очи, купих й син шал, носеше старомодни слънчеви очила, пускаше постоянно в джубокса монети : Rosalia De Souza -Carolina Carol Bela. Не можех да танцувам, танцувахме, учех се. Obrigado pela boa musica! Наехме открито кабрио, зяпахме филми по летни кина, спяхме в колата, събуждахме се свити на две: влажни от мъглата, въздухът солен. Хранехме се по крайпътни заведения: хамбургери, чили, риба, кожата ми стана сребърно-шоколадова, не приличах да съм от местните, мислеха ме за чужденец. В един бар ми подхвърлиха зад гърба иронично: ей, италианчето, обърнах се, викам: на мен ли говориш? Наливах се с Haineken, Кати шофираше, пиян се изправях, един път щях да изхвърча от автомобила, Кати казваше, че съм луд, наби спирачки, късен следобед и каза: мамка му, мамка му, удари с юмрук по волана: дойде ми, наехме хотелска стая, не помня хотела

 

*
Сънувах често, как преглеждам модния сайт на Bryan Ferry. Памучните бели ризи. Саката с външни шикозни шефове. Запазените скъпи брандове на психопата Патрик Бейтман на Brett Easton Ellis. Събуждах се потен. Пиех ледена вода до болка в черния дроб. Господи. Неспокойствието не ме оставяше дори във фланьорските ми сънища. После четях. Четях Whatever на мизантропа Уелбек. Proust. Breton. Записах се на курсове по стрелба с боен пистолет. Ходех да стрелям. Стреляхме извън града. До мочурищата. Ходех заради инструктурката. Кати. Кати. Понякога ме напътстваше. Слагаше длан – върху моята длан – моята длан държеше пистолета. Скришно облизвах после пръстите си. Кати. Меркантилна кучка беше Кати. Накрая ми омръзна. Вечерите движех из баровете. Странях от жените. Странях и от мъжете. Но идва момент, когато ти се натрисат. Самотният човек провокира любопитство. Тогава се запознах с Пепин. Пепин. Красива беше Пепин. Влажен коитус в таламуса на мъжката натура. Пепин. Дълго се подготвях за сюблимния момент. Пепин. Дори четох Herostrates. Сложих си от най-скъпия афтършейв. Закарах я на бар. Пепин. И в епилога на хотел. На хотел с шампанско за трицифрена сума. Отворих прозореца. Затворих го. Дръпнах завесите. Пепин. Шампанското избухна. И Пепин се засмя. И аз се засмях. Слабините ни в шампанско. Не бих могъл да забравя този момент и погледа на Пепин. Реакцията на полуголата Пепин. Когато надигнах бутилката и я излях върху главата й. Буквално се срути на пода. Облякох сакото си и излязох. Небесният дизайнер беше ювелирал небето с много скъпоценни камъни, които плуваха в сълзите на унижението

 

*
Отивам пак при уролога. Викам му, куре, augmentin-ът не действа. Бам. Изписва ми Dulux. И аз купувам нов антибиотик. Купувам и бира. И един път от комбинацията паднах по корем и почти си разбих носа. Оправих се. Ставам сутринта. В завивките ми само книги. Книги. Бях записан в 4-ри библиотеки. Но ме предупредиха да пазя книгите. Да пазя проклетите книги. Намирали из страниците: презервативи, омацани с нещо червено, липсвали. Лишиха ме от права. Те – и жените ме лишаваха от права, ама вадех кеш, пиех, и бях много щастлив. И един ден взех заеми. 3 бона. Да ги изсипя да 10 часа при куртизанката Анхелика Моник. Господи. Такава жена и Хесус не може да си представи. Пристигам при нея с Тургенев. Полупиян. Натровен с енергийни напитки. 10 часа. Рай. И преди да вляза. Викам на pimp-a й. Пич. Да не си ме притеснил мой. Останалото. Останалото и Burroughs не би могъл да опише

 

*
Не искам да знае миналото ми. Не бих могъл да му го разкажа. Не е и нужно. Когато пия бира, а той – цитронада. Заедно. На верандата. Един до друг. В сънените следобеди в Б. Когато соленият вятър разнася мирис на лавандула, мента и водорасли. Или когато го гледам в далечината. Да си играе гол до кръста. Когато го следя да не се сбие с някое друго момче. Заради играчка. Заради момиче. Заради наранена чест. Когато промивам обеленете му колена с риванол. Когато трябва да го науча да се бръсне. Да го утешавам. Да бърша сълзите му. И сигурно ще ми се усмихва зад гърба добронамерено. Или ще ме мисли за много старомоден. За уморен. За по-бавен. За все по-малък и по-малък – а той -все по-голям и по-голям. Или ще вади от скриновете и чекмеджетата нещата от моята младост. И ще ме пита. За чужди места. За гледки. За приятели. За жените в моя живот. На колко години съм бил. Къде е било това. И аз трябва да се опитам да възстановя своето минало. Да му покажа, само светлата част. Или да му загатна за горчивите периоди и моменти. Когато за мен винаги някак ще мирише на мляко, а аз за него на хмел и малц и силен афтършейв. Когато си подаваме футболна топка по плажа. Когато го уча, как правилно да замахва. Но само ако първи замахнат срещу него. И никога срещу момиче. Никога срещу момиче. Никога срещу момиче. Дори и тя първа да замахне. Когато първо го държа за ръчичката, за да бъде плътно до мен. Когато някой ден сам ще се отскубне от ръката ми. Пораснал. По-самоуверен. И ще се чувства някак неудобно в моето присъствие. Когато започна да го уча да плува. Като го придържам с ръката за коремчето и го карам да движи ръцете и крачетата си. Когато един ден, ще плуваме заедно. И той със сигурност ще стига първи до пределите на голямата шамандура. А аз след него. След него. Задъхан. Уморен. И няма да имам същата възможност да виждам по-същия начин акварелно зеленият цвят на морето или безкрайно синият цвят на небето, понеже зрението ми ще бъде отслабнало. Когато все повече ще се връщам на брега сам и с болки в мускулите, по платнените шезлонги да чета пресата, а той все по-навътре и далече от мен. Когато ще ме заварва задрямал в плажния зной, върху черния пясък – сам- и някак изхвърлен от морето, със студените пръски от косата си. Когато аз ще тръгна към затворените блата на своята младост, а той – към безкрая на морето, с някое красиво момиче под ръка и дори няма да иска да изслуша поредните ми наставления – силен, непокорен и млад. На почивки, с леки тремори в ръцете, назад в моето време, Хуго (както ми бе казал, че твоето време е изтекло), пак – сам на верандата, с ледена бутилка бира и цигара, отново в онова dragonfly summer, трескав от любов, натровен с хинин, много самонадеян и неуморим, Вал, Алекс -момчетата, с които движехме вечер из баровете и ухажвахме красиви момичета или се спречквахме с други момчета заради чаровни туристки – чисти, смели, винаги с бели ризи и с брилянтин в косите, когато животът имаше вкус на ментолови бонбони, кръв от сцепени устни и джин с коронки от захар върху бордовете на бързи платноходки и вятърът по-скоро ни галеше, а трудностите хрускахме като дропс със зъбите си. В епилога, когато ще започна да усещам, че вечерите стават все по-хладни и по-хладни, заради проклетите комари, заради шумния трафик, назад в онова мое време, по гръб на персийския килим, с моята музика на винилите от моето непокорство и единствена любов, при онова момиче, която имаше очи с цвят на кестени

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 4, октомври, 2017

Comments

comments