Анна Чонгарска – Корените на дърветата

Да запалим по една свещичка
за изгубените надежди,
да намират пътя в тъмното.

 

Корените на дърветата
никнат по покривите на къщите,
разперени във въздуха,
протегнати кокалести пръсти
търсят нагоре
твърдина да се захванат.
А светът бяга от тях
надолу –
и той търси
за земя да се хване.

 

Тя искаше да впие ръце
в гърлото му,
да перфорира с нокти
най-фината кожа,
да го хапе,
докато зъбите й не изскърцат
едни в други.
Да го надупчи целия,
с пръсти да разшири някоя дупка
и да влезе вътре,
да го изпълни изцяло
и да се настани удобно
като в кресло.
Щеше да зашие раните отвътре,
за да няма излизане.
Ей толкова го обичаше!

 

Когато любовта
си отиде,
а те останаха завинаги,
се сбъдна тяхното
проклятие…
Всеки стих е избутване
на пирон от ковчега
с удар на сърцето.
Когато светът се разпада
на съставни части,
ние двамата с теб
танцуваме
в сърцето на бурята –
от него си правим дом и
раждаме новия свят.
Целуни ме,
бързо!
Защото след взрива
на нашите влюбени тела,
ударната вълна
ще помете света.

 

Докато облаците плуват в синия безкрай, се разливат в причудливи форми. Бебе се усмихва, от едното му ухо наднича дракон, който пуши лула и прави кръгчета с уста. От едно кръгче изпада индиански вожд, който сърдито си грабва лулата от дракона. Завърта се с пирует и от перата на главата му полита птица. Размахва криле и разбутва облаците – тия пухкави овце на паша. Те побягват във различни посоки. Някои се губят, а други продължават след своя пастир, който ги прибира в голям чувал. Мята го на гръб и се качва на шейната си, потегля към слънцето, отстрани на което моята най-добра приятелка ми праща въздушни целувки. Здравей, мила, липсваш ми!
Тези облаци са като огледало. Виждам, каквото искам да видя.

 

Псевдолюбов

Ще взимаме решенията заедно.
Ето, сега решаваме – свободата ти е моя.

Подай ми въжето за бесене, ножове и кибрит. Отивам си вкъщи да накажа сянката си.
После ще се прегръщаме
до пълно сливане.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 4, октомври, 2017

Comments

comments