Виктор Иванов & Ивайло Мерджанов – Сенки

СЕНКИ

влакът на любовното отчаяние прелита
и оставя след себе си

спомени

мечтая да поговоря със смъртта насаме
знам на коя спирка се качва тя винаги
думите са мъртви птици но аз улитам нагоре
за да кацна върху рамото на времето

докато с теб

бавно изтичаме през сивия поток на изневярата
само Бог може да отдели любовта от болката
докато морето го слуша и тихо убива децата си
в дълбините на лицето ти намирам себе си застинал
очакващ първата ни среща първото случайно докосване
нито миг не съм бил с теб нито нощ нито секунда
защото – запомни това – аз никога не съм се раждал

но те познавам

сякаш и от много други животи от предначални древности
вечности изтъкани от любов
познавам те и не успях да заобичам ничии стихове нито ред
нито стрък поезия –
най-самотното огледало на суетата
напомнящо ми винаги че и с теб съм като мъртвите студен

казваш ми избягах от света

а аз избягах от теб
кое е по-страшно защото времето за нас отмерва
само миговете до отвъдното и магията започва
бялата финландия отпътува с таен кораб
губиш малката запалка с надпис среща
гилзи впиващи се в плътта като корени
рицарският тънкописец забит в сърцето
не ме вълнува изобщо къде си отговори защо и тук
капитализмът ражда само смърт и поезия –
а ми казват че философите недолюбвали одисей
аз бях подпалвачът на всички столици
тази нощ целунах звездите за пръв път
и всеки миг е нож клонящ към безкрайност

на сбогуване

докосвам слънцето с душата ти
напускам света на боговете
и се връщам откъдето съм изпратен

познавам те

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 4, октомври, 2017

Comments

comments