Райна Вакова – Прозорецът

Никоя песен
не може да повтори нотите,
по които стъпваш идвайки.
Ти си седмата струна над нямото ми прагче,
когато съществувам.
Ако си тръгнеш
птиците не ще познаят
небето си за дом на музика
и само ключът сол
вратата ще заключи.

 

Никой не знае кога е време за раздяла.
И пътят в своя път се губи.
Дай време на времето без мен.

 

Свиеш ли в юмрук ръката,
превръщаш я в тъмница
за линията на живота.

 

За да се наспиш,
не е достатъчно да си легнеш
навреме.

 

Тихо стъпвай, Любов,
да не събудим листопада!
Коси тревата вятърът самотник.
Плашило се почесва по главата.
А светлото осъмва и без Бог,
само с тези прашинки от думи,
с които олеква сърцето.
Не отвръщай очи от слепия,
който носи душата ми.

 

Прозорецът – ветрило във нощта,
пропуска непознати пеперуди.
Един букет от бели фрезии
на стаята,
в самата й среда,
е смъртната опасност.
И ако ме погледнеш,
когато го погледна,
очите си луната ще закрие.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 4, октомври, 2017

Comments

comments