Емилиян Иванов – Затворникът

ВАМ
(на Родителите ми)

„…Mensch gib mir Seele
Und Mutter gib mir Blut…”
“Das Ich”

… когато Той извика ме към Битието,
вие първи бяхте, и единствени,
що чухте Му гласа [пресветъл]…; и, до днес,
дори, по-здрави от стомана, пъпните ми
върви, са…; отнето – името, което ми дарихте –
никога, да бъде, няма; ни душата ми – безсмъртна,
дето аз от майчините кърви – взех, почерпих –
за да вечно, в обич тръпне и благодари…

 

ЗАТВОРНИКЪТ

Затворникът разделя – ден след ден
и зима после зима, супата си пресолена –
сякаш хиляди години – с решетката ръждива;
тежките вериги – той захранва – без да спира;

и металът – немият, като самото време –
отвътре изпръхва; превръща се полека
в чревоядина пресъхнала…

„Солена, свободата е, солен просторът
на небето!” – неистово крещи, нагоре

взрян, човекът, бягайки, все по-нататък
и оттатък тежката снага на мрака,
вечерния.

 

*

… и тихият вятър разтваря, едва,
стоманенозелената прегръдка на
чинара; обятията му мъхнати
и, кара го да проговаря; клати го,
за да тревожи вехнещата резеда…,
… с езиците й непонятни; и на богатия
език на есента – неполистрýктурен,
запява – в едно със голите скулптури
на обнажените дървеса, а техните одежди
стари, се раздиплят, шумолят, нареждат –
на идната последна, сякаш, зима –
ледените тропи, строги рими –

В наратива си безкраен и объркан,
за мене – брат си, с гъстата смолиста мъка…

 

НЕДОВЪРШЕН СОНЕТ ЗА ГРАДА

Не идвайте във тия улици –
застинали потоци на скръбта ми;
не стъпвайте по тия болни калдаръми;
към този град, от пътя, бдително
странете; зорко гледайте – извън
икуменето му, далеч от приказния ад,
оттатък дверите, морфиновия сън;
зад пламенната реч на пийналите
градски ретори – бъдете всякога; от тоя
остър звън на тежките мъгли
железни – бивайте отвъд…;

Завърнеш ли се в неговата твърд,
от горки лезии, сърцето ще боли…

 

РАЗПОПОВЦИ

На Хр. Медникаров

… при все, че понякога, само, макар;
се изпълва сънят ми със мирис на старо –
при мен идва призрак – унил и задавен
от кюнец в гърдите: да спомня, че бивал съм цар! –

… някога – Царят на Дългия вир;
на всичките селски могили,
на дивите круши, родили
сладост стипчива; в поляната – пир…

… на Призрака лицето има цвят на
самота и на загаснало огнище – лъха хлад,
тъга повява; заеквайки, че бил съм млад,
а старата ми селска есен – златна…;

… При все че, обръщам назад, се, само понякога,
явно тогава, най-вече, гледам изобщо нанякъде…

 

*

… един човек стаява своя взор раним –
в печален поглед – гóрък химн –
към лунния светлик; отправя го
по тъмната река и в нея вниква –
от детски сълзи, тя е придошла, и стеле дим

над калните води… Поглежда нейде
във страни, към скромната одежда на
самотен кръст – като на славей; над
тихото му „Тук почива…”, ум зарейва…

… а сетне втурва мисъл към
една обител свята, изправена над
дивата река, край гаснещия град;
и вижда: сякаш в странен сън,

се спуска тя надолу, към реката;
поема да плава, далеч по водите;
тъй, както някога отплували нататък,
надалече, корабите на глупците…

 

БРОНЗОВИЯТ КНИЖОВНИК И
ПРОФЕСОРЪТ ПО ТРОМПЕТ

При паметника на Никола Пиколо
във Търново, един човек застанал е;
разбуден рано, призори – със първите
петли и гласовете им, що чува от отвъдното.

А устните му впити във тромпета са;
ръцете му, макар – премръзнали, не пускат
сребърния инструмент и, никога не ще се
спре, монодията непозната, да скита между
световете на Града, и все по-цветен, ясен

става мракът, въпреки че се превръща
тежкото сърце, във гъбата – със жлъч
и със оцет, наквасена, що никога не би
той вдигнал към устата на Отца си –
Рàзпнатия…

… само ще, полека, към реката –
все пò надолу и надолу, той поеме, после;
щом вземе – още миг – та отмине нататък
след него, последният му атом-време, докрай

отредено,

за гòрката стража и

печален пост…

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 4, октомври, 2017

Comments

comments