Ая Бсесо – Ритуално

НАЙ-ТРУДНИЯТ УРОК

живях
в кожата
на номад
на скитница
не пусках котва
никъде
при никого
не си устройвах дом
имах само убежища
не се привързвах
нито към места
нито към хора
и умело избягвах
разочарованията

сега се уча
да укротявам
пулсирането
на краката си
порива да хукна
с писъци
да се изгубя
и да не се върна
никога повече

но оставането
винаги
е по-трудно
от бягството

 

ПАРАДОКС

когато ми разбиха сърцето
преболедувах мъчително:
изпаднах в абстиненция
бълнувах крещях халюцинирах
заклещих се в миналото
оттам нямаше никакъв изход
и там всичко беше
по-осезаемо
десет пъти по-страшно
игличките в сърцето
паренето в гърлото
взривовете в ума

когато се излекувах
разбрах
че единственото
по-мъчително
от разбито сърце
е да не знаеш
дали някой
ще е способен
да го разбие
отново

 

РИТУАЛНО

те всички го правеха
първо милваха
егото ми,
а чак след него
дланта им
се озоваваше
в косите ми
по гънките
на кожата
правеше
остри завои
по ръбовете
на тялото ми,
но никога –
по ръбовете
на душата ми

те всички го правеха
палеха свещ
в очите ми
и дълго
шепнеха
молитви
трескаво
като пред
чудодейна икона
до един
си мислеха,
че ще ги
излекувам,
а аз имах
по-голяма
нужда
да бъда
излекувана

те всички го правеха
търсеха вход
към сърцето ми
обикаляха
непроходимите му
лабиринти
опитваха
да прескочат
стените му
но в края
винаги
губеха пътя
към
собственото си
сърце

 

ХОРА. ТРАМВАИ. И УЛИЦИ.

в този град
с оживените му булеварди
със срамежливите улички
с потайните преки
с електрическите жици,
окичени като гердани
с нощните светлини –
подобни на запалени свещи
с ярките цветове на трамваите
и подрънкването им по релсите
с коридорите и душите им,
изпълнени до бездихание с хора
винаги бързащи нанякъде

в този град,
полудял от осъзнаването
на собствената си лудост
можем единствено
да полудеем
или да се обичаме

най-добре:
и двете

 

поезия

тя беше поезия
смесица между
класически стих
и вертикална проза
малко объркана
малко хаотична
но много истинска
беше поезия
от върховете
на пръстите
до корените
на косите си
но най-вече
беше поезия
отвътре
в себе си
в багрите
на душата си
в гънките й
в кръпките й
тя беше шедьовър

а шедьоврите
твърде често
остават
неразбрани

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 4, октомври, 2017

Comments

comments