Васил Прасков – Умирам следователно съществувам

умирам следователно съществувам

сърцето ми
е писмо до Бога
а смъртта –
обратен адрес

 

битие

всяка част от тялото ми е твоя
не оставих нищо за себе си
освен сянката
в която посадих
райското дърво

 

тишина

Бог има акцент
дори когато мълчи

 

любов

от целия свят
ще се спасят
само двама
и ние не сме
сред тях

 

гравитация

обичах
да летя в теб
облаците бяха до земята
залязваше сърцето ми
в тъмната ти стая

 

като любовта
са очите ти – кафяви

най-мрачният слънчев цвят
на раздялата

толкова смъртен

 

чехов, гръмни се

няма пушка на стената

да се влюбиш
и да се самоубиеш
е едно и също

 

бележки под линия

поетът не пише стихове
само ги записва
на обратната страна
на некролога си

 

поезията
беше грешка
но искам да ти обещая тези думи
които снегът завари
в небето непокътнати

 

слънцестоене

сутрин стените блестят като мляко
минутите падат от облаците
ревнувам босата ти миризма от въздуха
разкъсва се кожата на сърцето
с всичките й възрасти
ти танцуваш над слънцето
в смъртта ми е лято

 

мед

искам да бъда твоето куче
с лепкави устни и зъби в сърцето
да ме наричаш бенито пазолини
под корените на снега
да спи лицето ти с отворени очи
и ме сънува

 

духай

пръстите – в косата ти отзад
настръхнали зърната
червенината нахлува в очите
прегръдката ти е моята скорост
тялото ти арестува нежността ми
блестиш с отворена уста
и търсиш въздух


целуваме се зад кенефите в небесните градини

ближа те
като чиния с мляко
в тъмна стая
небето лази по стените
и светлината ни убива

 

(ближа пъпа, зърната, бавно целувам корема)

после те чакам и пуша
в челюстите на юли
в смъртта
и невинното й тяло

 

без теб градините са гробища а гробищата – градини

суча гърдите ти
в гладната тишина
като лятно дете
като мъртвороден

 

цялото време на тишината ти

два след полунощ
пуша на прозореца
небето е тъмно
чувам шум от банциг
някой работи в нощта
мисля за теб
очите ти ме виждат винаги
тиха като сърце
косата ти сменя цвета си

 

винаги караш смъртта да те чака

идваш с всичките си сърца
боядисан в естествения си цвят
оставяш ми запалката и пепелника си
свършваш цигарите
тръгваш в тъмнината
някъде те чакат

 

урок по история

в картата на тялото си
първо те докосвам с устни
целувам те
облизвам глада ти
с твоето време
храня смъртта

 

гравитация

слизам в тялото ти
все по-надолу
от пръстите в косата
до отсъствието

 

arbeit macht frei

обичам те
както сутеньорът ревнува от клиента
чакам работното време да свърши
чакам да свърши живота

 

юда

открадна времето
пръстите ти мълчат насън
погребват ме тихо
толкова мъртъв
в слепите зъби на лятото

 

someone like fuck you

миналото ми
е твоят дом
в който друг живее
но умирам аз

 

любов

чувствам се
толкова странно –
уби ме
а сега се връщаш при мен
и ме цитираш

 

мярка за неотклонение

смъртта
има две сърца
едното е мое
другото
бие в теб

 

къде си

някой ден
ще ме потърсиш
и ще видиш
че те няма

 

майко, няма никой вкъщи

не вярвам само в това
което виждам

светът е стена на тоалетна
на която пише –
това не може да бъде живота ми

чакам Бог да пусне водата

 

ars medica

любовта е травма
несъвместима с живота
която лекува
само смъртта

 

вечност

нямаш сърце
а смърт в гърдите
и любовта ни
не престава
да умира

 

докато смъртта ни събере

искам да правя любов като нежен убиец
да се унасяш на гърдите ми
като сестра на вятъра

да рисувам с език по зърната
спасение

 

любов

смъртта ми е твоята
твоята – моята
толкова заедно
мъртви

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 4, октомври, 2017

Comments

comments