Стефан Гончаров – Атон

атон

корабите отнасят бреговете
пясъкът обикаля света
под езика на моряците
страхът им е сянка
хвърлена от върха на тази планина
защото кръстът винаги потъва пръв
за да посрещне удавниците на дъното
където корените на този остров
пълни с вино и сол
танцуват
по кожата на земята
вече изтъняла
от утехата
която танцът носи
и като ритник в утробата
от нея изскачат за кратко
на повърхността на водата
нови върхове
планини от мрамор
облечени в облаци от светлина
и монасите
обесени на невидими въжета
се носят във въздуха
бавно към тези метастази
защото царството небесно е тумор
който расте и се лекува
с любов

 

времето тече във всички посоки
светът изгуби сърцето ми
а птиците разпродадоха
останалите органи
за да откупят небето

вече няма страх
гръдният ми кош е пълен със сняг
от който стъпалата ти израстват
като две деформирани цветя
засадени от дявола

 

апология

на Бергман

оплетени
в паяжина от светлина
сезоните тактуват
по прозорците на църквата
но вътре
в утробата на паяка
времето е спряло

 

*

когато те гледам
нахапани от сън
очните ми ябълки
осиновяват кошмари
сънувани в утробата
защото лицето ти
е сиропиталище
за моите страхове

 

*

дните потъват в теб
като черни звезди
в локва от светлина
защото тялото ти е ешафод
сянка облечена в бяло
труп заровен в облак
и там където ти сънуваш
някой се събужда в ада

 

*

градът се излива в морето
уличните котки плуват
в топящия се цимент
пешеходците избират поза
в която да застинат
понесени от вълни бетон
към точката
в която се събират всички улици –
на дъното
където всеки камък
е пояс

 

вътрешност

от тавана висят
кичури плът
кървящи въжета –
пулсиращата украса
на това мазе от миди
боядисано в мълчание
скърцащо в нощта
преди пристигането
на царството

и смъртта лежи във вана
пълна с бяла боя
и мастурбира
докато утрото
печата некролога й

 

*

моите води
са синя мрежа
в която мислите ти
плуват на място
обезкостени и изкормени
като риби
в черен аквариум
като думи
обесени на върха
на отрязания ти език

 

*
вратът ти пука
между зъбите ми
вдишвам кръв
като риба
която се гмурка
във вената на русалка
потъвам по-дълбоко от всеки кораб
в твоите сънища
защото всяко тяло
сънува смъртта си
легнала до него
гола и мръсна
обляна в пот и восък
прах и тъмнина
с лице разкъсано от удоволствие
като стара булчинска рокля

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 3, септември, 2017

Comments

comments