Симеон Аспарухов – Посоката

Посоката

Тръшна се на задната седалка. Хвърли багажа встрани от себе си и застина със скръстени ръце в скута си. Жегата отново го беше настъпила. С последни усилия и едва разбираемо се опита да обясни, каква е посоката на шофьора на поръчаното такси. Докато колата потегляше, той разбра, че това пътуване ще протече по необичаен начин. Болката по целия гръбнак се издигаше, все по-силна и причиняваше гадене из останалите части на тялото. Лумбалният колан го стискаше в задушаваща прегръдка, но разхлабването му би донесло още по-голям дискомфорт. В предната част на вмирисаното от никотин купе, се изливаше онази сръбска музика, с която той се беше запознал в детските си години. Евтините синтезатори и глъхнещият дамски вокал фалшиво подскачаха през пластмасовото радио. Сякаш беше объркал епохата или се връщаше наистина в нея. Всеки поглед през прозореца разкриваше пред уморените му очи стъклена матрица от човешки слюнки, следи от пръсти и вековни фосили от неразпознаваеми инсекти. Водачът непрестанно се оплакваше, че всички главни артерии били разкопани и че евентуално някога ще стигнат крайната дестинация. Която така или иначе се намираше в другия край на града. Миризмата в автомобила, балканската музикална изповед и нервният глас отпред оплитаха и затягаха състоянието на безпределна тягост и отчаяние отзад. Пътникът попиваше студената пот от себе си в ръкавите на ризата си, стараейки се да не я мачка и същевременно да удържи всячески на все по-нарастващото напрежение, което сякаш по никакъв начин не предстоеше да се разсее. Мислите му кръжаха в хаотичност и потъмнелите му ириси стрелкаха яростно километричните гъсеници от неподвижни коли. Нищо и никой не се движеше, само болката натискаше слънчевия сплит и паниката все повече доближаваше разтревожения му ум. Музиката пробиваше тъпанчетата му, гласът на мъжа зад волана се разхождаше натрапчиво по нервните окончания. Беше такъв момент, в който безизходицата диктуваше единственото решение, всяка възможност за проява на сила беше загинала още преди срещата на двамата мъже. Останала му беше една алтернатива за самосъхранение. Да затвори очи и да не ги отваря повече. Не и тук, не и сега.

 

прекрачих света
в голотата ти
с обещание
да съм всеки
твой удар
аз
вместо сърцето

 

в тъмното
с теб ще остана
за да ми разкажеш
всичко за мен
на езика
на тялото

 

любов

преплувах смело
погледа ти
за да се удавя в теб

 

книгата на живота

прелистих чувствата ти
и най-черните от тях
погребах
в моите бели

 

колкото
повече
даваш
за света
от себе си

толкова
повече
ще разбереш
от света
за себе си

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 3, септември, 2017

Comments

comments