Александра Устамитева – Раждането на трагедията

Под нас е безмилостна жега

Погребвам гнева
и всичките си други врагове:
и болката,
и разочарованието
дълбоко в черната земя.
Засаждам семената на страха,
грижливо ги оставям на вятъра;
той ще ги брули в забрава,
а когато покълнат, пораснат
и пуснат корени,
ще се докаже пъкленото съществуване.

 

Дълбини

Съзнанието ми е бойно поле.
В различните му ъгли чакат
гарнизони, затаили дъх.
Атаката е безмилостно жестока,
но борбата е безполезна.
Вълнува ме целият свят,
все пак аз съм малкото зрънце
в цялата плантация от цвят,
набъбнал преди беритбата.
Каквото си посееш, ще жънеш,
казваше ми всяко лято баба.
Аз съм малко слонче
и живея без страх от бракониерите,
дето ме дебнат зад ъгъла,
до някое дърво, след време съсечено.
Тъй се разпада хода на мисълта.
Невинност във всяко лице,
жестоки длани грабят сладоледено щастие.
Кажете ми, моля ви, толкова векове
развитие на човешкия ум,
а ние все още сме твърде първични,
твърде примитивни,
органични.
Порцеланът се реди по витрините,
а ние търсим топлота.
Най-често виждаме познати образи
в луминесцентни екрани и
по билбордовете.
Да желаеш изгарянето си
вече има цена.
Символиката на безпристрастието
и студените погледи, които забиваме по паважа, рисуваме
празни и сиви завъртулки,
заглушени от звуците на реалността,
притежаваме инерцията на синтетиката
с ново поколение измама,
криеща се във всеки кадър на ежедневието.
Страхът да се спънеш
и да се натрошиш като ваза
ме преследва и взехме да
избягваме стълбите.
Вече дори бутони не са ни нужни,
просто можеш да махнеш
мелодраматично или напълно
безразлично с ръка и готово:
всички грешки, които би допуснал
със съществуването си са вече
оправдани в усмивките
на търговците на емоции,
които изяждат всяка нервна клетка.
Не мигвам нощем,
чудя се какво се случва с тялото ми,
а то просто е последвалата реакция
на необходимостта от ваксинация
срещу болката.
А тя те поздравява отвсякъде.
Вдишвам и после сухота.
Устата ми чака признание,
в ушите ми гърми тишина.
Мечтите се свеждат до абсолютния минимум.
Не искам много,
само и единствено никога повече
да не заспивам сама.

А самотата чука на прозореца ми,
а утрото разкрива измамата,
която някой ненадейно ми е продал.
Голи клони махат премерено,
а ти ме питаш кой какво ми е дал.
Знам ли аз къде е краят на това
пътуване, защо ни е машина на
времето?
Само ще останем разочаровани
от похабения потенциал на силата,
която печелим взаимно и предаваме
чрез физичен контакт без да се
замисляме колко е пагубно това.
Неизвестното е нашата мотивация,
чашата никога не е била наполовина
празна, а аз просто обичам
да гледам картини в тихия следобед.
Обичам да гледам образа на всеки
движещ се мускул по лицето
на всеки дишащ субект.
Не се страхувам от бръчки,
старостта е просто измислено
творение на тъгата от непостижимото.

Баба затвори пианото,
отива да бере ягоди…

 

*
Тя е малко като преяждането,
пресищането,
като дишането под вода,
като твърде многото говорене,
като твърде дългото
задържане на въздуха,
готов да изблъска
ребрата като окови,
като тежки врати.

Тя е празнината
като след прочитане на книга,
когато дълго оставаш да прегръщаш
нищото.
Тя е песен, която ти писва,
от която ти се повръща;
намразваш всеки звук.

Музиката не е за всеки,
аз предпочитам тишината.

А тя винаги омръзва
и взаимно се намразвате.

 

Заключвам вярата си
между гръдния кош и света,
а как – издълбах яма в сърцето си.
Но туй начинание струва време,
а то се окачествява в сълзи
и многомилионни секунди на размисъл.
Там ще остане,
заедно с няколко дребни тайни
и ще гори в тези мигове,
когато ме обръщаш на изток –
на няколко крачки от рая.
Залезът на кумирите отбеляза
раждането на трагедията.
Човекът е само човек,
когато е с Бог.
А Бог е спомагателна единица на онова,
в което човек трябва да се превърне.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 3, септември, 2017

Comments

comments