Райна Вакова – Девет разлики

Застреляй умореното махало на стенния часовник,
което се люлее в мъглата на очите ти
над дълбоката река на желанията,
защото времето без мен
запълни празнотата на отхапаната ябълка.
Толкова е цяло мълчанието ни,
че може да се изтрие с гумичка.

 

През процепа на мидичка наднича самотата,
познала най-верния любовник във виното,
което си разливал нагазил до колене
прилива на топлата ми сянка.

 

Всички цветове идват от очите на времето.
Кратки като премигване,
за да ни видят.

 

Залюляваш люлката на очакването,
всеки път, когато тръгнеш да залязваш
и утихващите й махове
не стигат ехото да повярва,
че ще оцелеем.

 

Лъскаво лято.
Хората обикновени като слънцето.

 

Спокойна съм за теб.
Всички свободи, за които се сетиш,
се изтягат като черни котки
по решителните ти пръсти
от палеца до кутрето.
Всичкото черно на света
е там в набръчканите хиперболи
на живота.
Защо ги заговаряш?
Имат лош тъмничар.
Можеш да изплачеш истински сълзи,
но няма за какво.
Мъглата около сътворението
отдавна не те тревожи.
Стрелките на часовника
сочат онези, които дори двама
не могат да добият смисъл.
Докосванията за късмет
до коминочистача, изтриха чертите му.
Държиш последната му мимика
за кураж и сила.
Между лицето ти и нея има девет разлики.
Една от тях съм аз.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 3, септември, 2017

Comments

comments