Мария Стоева – Пазя спомена като разпятие

и няма нищо
две и две
не правело четири
ден за ден
не прави много дни
миг смисъл
не отнема цялото
безсмислие

 

на път
за смелите ти
истини
полуневинно
полуистинско
предвиждах пътя
когато
се блъснаха очите ни

 

усмивката
на истината
погреба
всеки страх
унило тръгвам
връщам се в ада
само за да видя
усмивката ти

 

защо
да те търся
в причините
щом ти си
обяснението
на всеки
непорочен факт
не ми трябват думи
за да обясня
загадките

 

и няма съпричастие
небето
е безумно синьо
погледа ти
безлико студен
нощта приспива
кратките спомени
на пейката търся
тихо
опровержение
на това
което не ми каза

 

така
се молих
за дума
та дори
да е лъжа
така
ти все мълчеше
че нямаше
сили
и за тази
истина

 

щом не ми
подаде ръка
когато се
давя
защо ми е ръката ти
когато изплувах

 

събери
разпилей
води ме
бягай ми
събери
разхвърли
разбъркай
шумната
крепост
на страха си –
пак ще те върне
в отправната точка
там някъде –
очите ми

 

погледа ти умира за моя
тръгваш
и ме мислиш
искаш
да се върнеш
в живота ми
искаш
времето
да прокопае тунели
за да можеш
пак
в очите да ме погледнеш

 

мълча красиво
не разбра ли
други мисли нямам
не разбра ли
пазя спомена
като разпятие
което ме
събуди
от греха
за да ме имаш

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 3, септември, 2017

Comments

comments