Ивайло Мерджанов – Три крачки назад

ПРОПАСТ ОТ ДУМИ

Близо е Господ до сломените по сърце
Псалом 33: 19

Камбани не биха –
не написаха стих
и слънца не изгряха
щом аз се родих

Пътя мой пустота е
моя дял – самота
като слово трептя
и се лутам в снега

Не препуснаха тук
на Володя конете –
като дребна монета
аз ще падна без звук

Кръст отгоре ще има
черни ленти, цветя
и пред надписа сив –
ще заплаче и тя

Вие викайте силно
вие гневно зовете –
и на воля плачете
там сълзи да искрят –

и пътеките тесни
по снега намерете
и нагоре пълзете –
достигнете ръба…

Как тежи на гърба ни
тука кръста от Бога
и от стиснати зъби
не избива ли кръв?

Няма глас, нито воля
само страх от смъртта
и не знам да се боря
пръст ще бъде пръстта

И не ден и не два –
блъсках, виках и вих
но пред мен е стена
и леда не пробих

В тая скрежна гора
дето вечно се крия
ви оставям следа –
потърсете я вие

Всичко спомен сега е
смъртна всяка любов
и за път на сълзите
съм отдавна готов

И дано да успеете –
с мен дано полетите
и дори да се смеете
нека стигнем звездите

Като в Боже съдилище
тишината велика е –
тъй са тъмни вратите
на небесните жилища

И апостола Петър –
нека с нас да заплаче
ето ние сме вятър
и веригите влачим

Ей, Володя, позна ме!
Вие с Шарл сте ми братя
аз блестя като знаме –
стих до Рая ще пратя

Вие пак сте поканени –
с нас да бъдете вечно
и под звуци камбанени
радостта да звънти

В светлината поели
ний отново сме заедно
и отново сме смели
а смъртта ще мълчи

Песни звездни ще има
вечността ще ни вземе
и кристалното име –
тя не ще ни отнеме

Има думи сияйни –
тъй решава смехът
че смъртта е банална
го изрече стихът

Аз достигам върха си
звездни мои приятели
и забравям страха си
мои звездни предатели

Песента ми допята е
друго тук не остана –
как от бездната леко
ти се носи гласът.

 

ВЪЗХВАЛА НА ЗДРАВИЯ РАЗУМ

Може би ще те видя
в залеза, вечността
в стиховете те губя
както губя мига

Разпилявам се в думи
в тишина – редове
а ти вечно се чудиш
защо съм толкова зле

Нямаш време за мен
ни желания имаш
и в секундата – плен
ти не даваш, а взимаш

Отчаяние, гняв –
пак из мен се роят
безнадеждно и бавно
тук в копнежи горя

И в сърцето те пуснах
и в душата – ела –
а не те и целунах
пак зове ме смъртта

И пред нея се смея
всичко тука изгубих
в лудостта да копнея –
даже тебе учудих

И в гнева си да бъда
да съм тука и жив
с любовта си – присъда
в самотата си – взрив

Предпоследната песен
недопята шега е
с тебе края е лесен
и дъждовен – смеха…

Аз съм тука за малко
с гневове – самота
ти си име прощално
като огън в смъртта.

 

ЗАД ЗВЕЗДИТЕ ЩЕ СЕ КРИЕМ

Тъмнината ли гори –
вдигат черната завеса
или веят мрачини
а победите ни де са?

Огнен сън ти се явява –
истината е – къде –
нищо после не остава
само светлото небе

И ей я тая тишина –
яростна като съдбата
в по-добра виделина
явна ни е пак вината

Като огън, като мрак
пречка ти се любовта
щастие на единак –
сменям с тая светлина

А е празно на сърцето
и е болна мисълта –
смисълът на битието?
иде конник на смъртта

Из главата ми препуска
из душата ми – лети –
аз ръката ти не пускам
заобичай ме и ти…

Отминава ден, мечта
времето ти се разплита
както малката искра –
знаеш, че мига отлита

Побеждава любовта
любовта която, гдето –
по-е силна от смъртта
за надеждата, в което…

Иде края на стиха ми –
края на теглото иде
нека няма го страхът
и спокойно да си идем

Имай вяра, потърпи –
както малкото дете
сричките си подреди
и не питай: накъде?

А ни чака вечността
няма огън да гори ни
ще ни стигне обичта
а и с тебе ще се видим

Огнен сън ти се явява –
истината е – къде –
нищо после не остава
само светлото небе

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 3, септември, 2017

Comments

comments