Христина Лалева – Водата по която вървях

самоубийци

потъвах в стаята пълна с думите ти –
щастието в което се удавихме
хванати за ръце

 

въздух

вдишвам те
издишам себе си
като ангел
влюбен в птица

 

докосвам те
като изгрев
не правя закуска
храня се
с теб

 

доказвай ми
че съм твоя
защото не съм
на себе си

 

вече не съм усмивката
нито ръцете ти
не съм нито себе си
нито теб

 

лудостта е мит за далечното щастие
телефонът е платен
разговорите са забравени

 

мечтая за бъдеще
без сърцето
и тялото ти
връщам се
в мрачното минало

 

водата по която вървях
обрасна с диво небе
забравих стъпките си
и станах свободна

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 3, септември, 2017

Comments

comments