Марио Стоев-Анхело – Отиваме си всеки ден

птиците си отиват
всяка есен
ние
всеки ден

 

повечето стихове
за любовта
са тъжни
като некролози
като фишове за тото
от което не сме спечелили
и затова
защото сме жестоки
ги разлепяме
навсякъде

 

имаш цял живот
да ги сравняваш
първата
и последната
любов

 

закачалка в коридора

никой не вижда вече
старото ти палто
а то виси там
откакто те няма

 

най-тихо е
преди да дойде любовта
отново същата
отново страшна

 

зашиваме в тъмното
сърцата си

 

толкова бяха самотни
че бяха бездумни
от болка че нямат любов
и изписаха страници за това
да се види самотата им

а тези дето мълчаха
бяха
избесените

 

вечерта на един идиот
калейдоскоп от рефрени
зашити копчета
и неми звънци

 

все подреждаме всичко
и местим нещата
а е толкова къса дъската
шейсет и четири квадрата

и два под земята

 

ракурс

преместих си го в другият крачол

 

стенният часовник
прилича на торта
още две парчета
и ще преям

 

нямам кораб
имам само платно

 

последната пейка
натрапчива мисъл
все ме спохожда
да намеря място в градината
някъде където да виждам
да забия два кола в земята
и върху тях да закова дъска
да боядисам в синьо
последна пейка
и на нея да те дочета

 

ти
лепи
сърцата си
по стените
на тъмните къщи
по електрическите
стълбове
по липите
лепи ги навсякъде
безутешните
дъждове
ще се плашат от тях
и даже
няма да ги мокрят

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 3, септември, 2017

Comments

comments