Светлина Фотева – Предмет съм от хищен пейзаж

*
Предмет съм от хищен пейзаж.
Питам те, Господи,
има ли още да ме рисуват и докога?
И ще ми дадеш ли сила, ако нямам камък,
да ги удрям през пръстите с върбова клонка
и благоуханно миро?

 

*
Кой нарисува мъртвите пейзажи
пълни със спомени?
Животът по своята неизменна логика
си тече като вода през ситото.
Образите са само вкаменени абстракции.

 

Носталгично

Пейзажи са вече чувствата,
извехтели снимки на стената.
Аз съм стоножка, захапана от хлебарки.
Черпя смисъл от Бога
и не ти се сърдя,
ако отговаряш
с образи,
видения,
надежди,
с които рисувам,
рисувам,
рисувам,
докато изчезвам.

 

Как се пише поезия

Първо направѝ скелета,
където се свързват костите, ставите.
После
нервната система.
Мускулите – издават се, свиват се.
Позата.
За нея ще е нужна точка
в пространството.
Или система от точки.
Сложѝ накрая кожата.
Винаги пишѝ отвътре навън.
И винаги голо тяло.
И ако има маска,
за да я свалиш,
виж как се подава под повърхността.
Драперията и дрехата не скриват всичко.

 

Сетива

Зрение.
Слух.
Вкус.
Кожа.
Най-силните рисунки рисувам с кожа.
Между мене и чувствата.
Между разума и чувствата.
Едно са.
Кожата е някакво пространство седмо.
Амалагма от любов.
Синтез на всичко в мене.
Татуирана съм от целувките ти.
Не оставям формата.
Намирам.
Наблюдавам.
Режа с поглед.
Галя с устни.
Движението е душевен хаос.
Звук.
Мълния.
Експлозия.
Танцуваме любовно, пеем.

 

*
С огън под пръстите
галя очите на времето,
в което ми липсваш.
Зъбите ми са счупени.
от костилката в сърцето ти.
И аз пораснах.
И ти не си същия.
Все така вървяхме
хванати за греховете си,
като да сме хванати за ръце.
Мля ни хорската злост.
Колко милост за мен.
За теб.
Чакай !
Чакай !
Докато изпия горчилката от чашата.
Тогава вземи сълзите ми
с устните си –
по-хубави от сняг,
по-сочни от праскова.
Важно е да съберем
потрошената смисленост.
Дай ми време.
Дано от счупеното не останат рани
като от инфаркт.

 

*
Побирам се в себе си.
Там,
където
е изсъхнало в мене чувството.
Искам да запазя живота още малко.
Разчитам на всеобщото милосърдие.
На сълзите,
които всеки може да изплаче.
Всеки.
Защото не зная дали е достойно
да си човек,
но има смисъл.

 

*

Пристигам в една къща
без врати,
без прозорци
и без теб.
Зная, ще остана в нея
само за малко.
Докато излезеш.
После си отивам.
Аз съм липсваща.
Довиждане
ми казват птиците,
когато ги гледам в очите.
Когато умре нещо,
се ражда друго.
Остава поезията.
Като кокал, забит до ноктите.
И след инквизицията
тя е най-голямата ми любов.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 3, септември, 2017

Comments

comments