Митко Ламбов – Агония

24 часа

Между лице на точка
и гърбове на вселени
гледаш като плакат
с четирите си кабърчета,
заграбваш територии
и давиш споделените
легло, нерви, залък –
в здравословната си пръст
и кална самота,
Агония.

 

23 часа

Вятър с тридневна брада
суче от маслинова клонка
бяло въображение
и се трогва от Земята,
че без плът и кръв
не е бил отбит като теб,
Агония.

 

22 часа

Цигарен дим успокоява
истериите на молекули
и отвежда зад ъгъла
на разстрел чутовния
спомен за себе си,
а прилични желания
се редят на опашка
да бъдат имунизирани
с амнезия срещу теб,
Агония.

 

21 часа

Бели фигури
ден след ден
витаят хаотично
по шахматната дъска,
кибици се кръстят с юмруци
и разбягват при атака,
но въпреки всичко и всички,
нощ след нощ,
в хранилището ти расте цвете,
Агония.

 

20 часа

Мирис на победи
по линиите на дланта
напуква гредореда,
с гуляи озарява примирените,
но дали сладката дрямка
под фустата ти
ще избави смирените
от чумата на провала,
Агония.

 

19 часа

През едва докосналите се
колене на девица
блъскат и хлопат
не дъски,
а откровенията
на съдебен лекар,
Агония.

 

18 часа

Закачаш
шапката на прозорливостта
върху скалпелният поглед на дедите,
а отговорността
на обелиска от грехове
пари под нозете,
докато си по хавлия,
Агония.

 

17 часа

Обичани предатели
догонват отминалите дни
като пъстри хамелеони.
Говорят това,
което искаш да чуеш
и крещят,
че съм твое гонче.
Дали последователите ти
се нуждаят от теб,
Агония.

 

16 часа

Дума
с избит преден зъб
през луничките
на гравитацията,
прокарва нокти по гърлата ни,
дали не си монолог
с наранена горест,
Агония.

 

15 часа

Чуваш ли, прегазена
и газеща царице,
шепота на мравките,
пъргавия капкомер
в празния самар
на адамовата си ябълка.

 

14 часа

Докато се самоизяждам,
загубих две деца
в мълчание,
а доживотното
движение на мишена
пулсира в мен
с любов към теб,
Агония.

 

13 часа

Въпреки,
че крадеш с целувки
стотинки,
вземи да ти раздам
череши,
жито,
бисквити,
баничка,
боза
и не връщай чинията,
Агония.

 

12 часа

Виждаш как
скатавам лукчета
за гости в джоба,
но чувстваш ли,
как съм се сраснал
с болката ти
като с майка,
Агония.

 

11 часа

В баката
на изтънчена Европа,
щедър на памет
и мълчалив като икона,
българският дух
хвърля стружки лош дъх
заради теб,
Агония.

 

10 часа

Скришом отпивам
три жлъчни глътки,
лисвам чаша вода
за късмет на първолака
и по–несигурен от него,
едва сдъвквам тъжен
присъствието ти,
Агония.

 

9 часа

С двойна тяга изстрелвам
след позора
стопираната на тетива пошлост
и уцелвам домино
от идоли в чернозема,
но как тълпата вижда в теб
закрилницата – троеручица…

 

8 часа

Разтапям навъсените вежди
върху баналността
на пораженеца
и от радост пискам,
за да дишам,
а ти се люлееш
и не знаеш нито колко силно,
нито кога да спреш,
Агония.

 

7 часа

Ако
копринена смърт
прониже камък
и потече миро от перото ми,
предсказанието
на Тангра е вярно,
че ти си
пътеводната ми звезда,
Агония.

 

6 часа

Колко лесно е да умреш
с проклятието да си добър,
като в детска игра
на стражари и апаши,
залагаш нечетно на мен
и четно на себе си,
но преди и след теб
са хроники
на безславните ти победи,
Агония.

 

5 часа

Пръкнал се
от реките на листо,
съзерцавам романтично
като слънчоглед,
а деца ми мерят пулса
с гръмотевици.
Мога да измия краката ти,
да те допусна да видиш
как първородният син се кръщава
и приема името на мъжкия баща,
но тук не е твоят дом,
Агония.

 

4 часа

Като кариес работя
с надеждата за хляба
и се лютя на глада,
че с цинизъм ме подяжда,
А ти, Агония,
дишаш през мен,
оцеляваш през мен,
живееш чрез мен
и не ме харесваш.

 

3 часа

За онези,
които не чуха химна,
не видяха трибагреника,
вдигнат в тяхна чест,
а заслужаваха и трябваше,
ти си акне върху носа
на разкискала се пачавра,
Агония.

 

2 часа

Не слагай
на глобуса ми корона.
Орех под сомбреро съм
и безнаказан
ще те изпикая
като камък
от бъбреците,
Агония.

 

1 часа

Агония,
денонощието ти цъка,
сутрин – еничар, вечер – камикадзе.
Зазимява с вируси и тротил,
поробва нови азбуки
и марширува с банки,
но си остава еднодневка.
Оглозгваш мен,
обезглавяваш себе си,
защото съм въоръжен
с трайна наслада,
защото съм въоръжен
с палтото на Серафим
и имам още нещо…

 

25-ят ЧАС

Родена в необятния ирис на Черно море.
Пораснала под ямурлука на Стара планина.
Изкласила от страх до болка из Добруджа.
Пуснала гурели в чешмите до Цариград.
Скъсала и пришила сухожилия на села и градове.
Пролазила паяжините на Рила, Пирин и Родопа.
Дунавска душевадка, Безбог за девици.
Настинка, висока до кокал на глезен,
мускулест бодил в петата на света,
плъзнат нож по шия на побелели коси…

Стига! Катарзисът – това си ти , Агония,
страстна безотечественичко, сигурно не знаеш,
че дървото се реже, когато луната е празна,
а минутата мълчание със сърце във всяка пора
през поднесени венци промушва не заря, а памет
и с късмет от денонощието на лудите питам
Байкушевата мура, да те убия, изпроводя или заобичам.

О, Агония, гаснещият ти глас от векове катери очаквания,
спести ни срама, излез през аварийния изход.
И без небето да ми се отвори виждам, че те няма и няма


Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 3, септември, 2017

Comments

comments