Мария Македонска – Луи Пастьор си цели вената

РИБА

Видях я във водата точно до мен.
Размекваше се бледата риба на тялото й.
Оплитаха вълните червените водорасли на косите й.
Разпукваха се розовите кестени на устните й,
за да оголят белия плодник на зъбите
с лъскавите остри хладни кътници, наточени още вчера
в кожения протъркан каиш на бащата,
завещан му от неговия, а на него от неговия,
за да има винаги нещо за точене в къщата.

Виното баща й тъпчеше с босите си белезникави крака
с напуканите кафяво-сивкави пети.
Краката, с нокти жълти и извити,
които подир дългото му боледуване, тя изряза.
Наградата – облекчението твърде лесно забрави,
защото имаше и други работи да помни.

Затова тръгна нощем да проси съчувствие.
Плачеше умоляващо, потропваше с токове нощ след нощ.
После й втръсна да проси и се продаде,
защото още беше хубавка и дребничка,
та лесно минаваше за дете.

Но започна да се страхува от светофарите,
после от приятелите си,
накрая я плашеше най-много отражението й
и това, че някой ден ще се събуди и вече няма да е там.

Престана на баща си стадото да извежда даже в събота.
Заживя в локвата пред входа на селската църква.
Гола, с боси крака полегна на едната страна.
Блещеше се, плезеше се, подсвиркваше на богомолците и богомолките,
а те й подхвърляха къшеи нагризан хляб.

На големите празници я хранеха с нафора и я пояха с вино,
за да си пречистят душите
а като си тръгваха, гасяха свещите в ръцете й,
да не забрави, че и те са минали от там.

Към вкъщи после си затътряха гуменяците по тъмните улици
и се храчеха както винаги върху белия сняг.
Надяваха се на другия ден като тръгнат на работа
храчките им да са станали златни
и най-сетне да си изплатят греха.

 


АВЕ МАРИЯ МУРГАВА

Аве Мария, мургава
от твойте уста в нашите усти.
Хляб, вино, риба, бира,
тютюнев дим, кариеси.

Аве Мария, мургава
танцувай ми, танцувай!
Пий много,
смесвай, не разреждай,
повръщай, чукай се!
За пари.

Аве Мария, мургава
пуши, плети, крещи,
стани, легни, умри,
извади си и тези два зъба от устата.
За да не можеш да дъвчеш,
да хапеш.

Аве Мария, мургава
потъвай, загубвай се, намирай се!
Да те задирят, да те насилват.
В мръсен турски тир.

Аве Мария, мургава
ненаситна, обречена, разсъблечена.

Аве Мария, мургава.
Отчаяна.

Ave, Ave… Verum corpus

 

КАКТО ТЕ ВИДЯХ ДА ГОНИШ СИВИТЕ КУЧЕТА

Висока небрежна обтегната мускулеста потна косата ти гасне залезно няма звезди в ситито ти пееш пароле пароле пароле на бедните песове които ти изядоха червата за да млъкнеш бронзовите ти черва на гола уличница замръзнала в протрита поза вечно мокра вечно разшпагатена забодена насред фонтана пред народния ни страх от тъмното ти не тичай да не настинеш ти си леден мускул опнат по средата на деня с най-студения задник с най-студените цици.

 

ЛУИ ПАСТЬОР СИ ЦЕЛИ ВЕНАТА

Вечер по шосетата плъзват велосипеди.
Гонят бездомните кучета,
хапят ги по краката.

Сутрин отлитат на запад.
Но ще се върнат.
Знам че ще се върнат.

Какво по-тъжно оправдание от скуката да си самотен.
Броиш си космите на главата
и колкото повече остаряваш,
толкова по-малко остава за преброяване.

И цяла нощ се галиш и се пипаш,
за да си напомниш че си още жив.
Не беше така на дванадесет.

Но те ще се върнат.
Знам че ще се върнат.
И ще ме ухапят по крака.

Дванайсетте загубени през годините кучета.
Рунтави плюшени,
С гъста бълшасала козина.
С мръсно сплъстено вмирисано руно.

Ще се върнат.
Да ме ухапят.
Поне.

 

NO HAY AZUCAR

В долнопробни кръчми
седим, роним пърхут.
И няма захар, няма
зрънце захар.

Ето: толкова бавно карат шопите
своите велосипеди,
загледани как изтича
животът им изпод лайняните
опашки на кравите сутрин преди цигарата в десет и вечер преди кръчмата

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 3, септември, 2017

Comments

comments