Емилиян Иванов – Мъртвецът

МЪРТВЕЦЪТ

Една, покойникът разгръща – най-дебела
и дълбока, медицинска книга: „Смъртта
подтиска всяка симптоматика, но не и
депресивната”
– той, сричайки, чете там…,

и малко кисело усмихва се, намига
на родените по-късно – още живите;
обръща се, подир, лениво в гроба,
в тясната килия; въздъхва и се мръщи,

страда – обзет от нервно нетърпение:
дано по-скоро да отмине, на всичките –
със цялата досада – възможни светове –
разстроеното време.

 

ФЕЛДШЕРЪТ

… раздава фелдшерът последни сънотворни:
едно за теб, едно за мен; едно вълшебно
и едно обикновено, при това – съвсем; аз помня

в вечери тъй ярко светли – зрак дълбок и непрогледен
в някаква луминисцентна яв – безкрайната перспектива
на съвършено най-невидимото: когато нещо бива
мислено, щом обладава име – значи е необходимо –
битието му…

 

ПРОДАВАЧЪТ ОТ ЖЕЛЕЗАРИЯТА

…на опаковката бетонконтакт, от 20 килограма,
има гъз изобразен – огромен, женски, импозантен;
продавачът гледа с мисъл и с разбиране натам
и спомня си отново, и все за Критиката Кантова:

завръщат го, напомят двете му изящни полушария
със своята симетрия финална и напълно съвършена,
за четирите дълбоки антиномии – проблема – стария,
на космологическата тема…, но няма, все няма решение.

 

из СТИХОВЕ ЗА ДРУГАРИ

 

ЛЕНИН

За увенчан със червена хоругва,
запява сънят ми – за гений отчаян,
мислител печален, за време по-друго;
име размирно и слово за рая ни
земен, за двори кристални…;
пее кръвта ми, горя и, замаян,
изпълва ме цял безнадеждно
послание… Гòрко се взирам,
в съдбата се вглеждам,
в окото й отговор диря –
за мътния истòчник на реката,
дето ни помита без остатък…,

… от бъдещето – светло, не намирам как,
но все опитвам някак, да се скрия…

 

ХИТЛЕР

Арийската тъга е вечна;
безкрайна, твоята, е, реч…
и поривът на Райха… Крепът
с цвят на пръст, със трепета,
свой тих – пред моя път –

развян, е също тъй, безкраен…;
пред гаснещия лик на моята
момчешка, немска скръб – разстроен…;
пред твоята борба, негата ти,
копнежът горд и блянът скъп…

Арийската тъга – възторг обречен;
и са нечути – воплите и крепки;
и после свършека, във реч на
тиха горест, тлен неразбираема; посред
безкрая на последната ни есен – вечната,
все още чувам звънкия ти бред…

 

*

… разпътни стават пътищата в полунощ*;
пътеките объркват се, във полуден –
във мрака новолунен, те завръщат,
гдето никога не си и бил – съвсем;

и бродовете проходими във гората се изправят,
и към тресавища, единствено, те право
водят те; и нямат род, ни вид – те просто правят
посоката – една: неясна и неопределена. Здраво

да встъпиш нанякъде – тя е, която и носи те
там, накъдето и всички останали – невъзможните;
дето пристигнеш ли – по-скоро, те няма; ни въпросите
твои, пък някой ще чуе, които отвека тревожат те;
и няма кой да отговори ти – с ръка на твоето рамо

защо

посоките здраво са вързани – в хиляди възли и,
по която да тръгнеш, тя все е невярна;
пътят е тежък – като товар на
гърба ти; вървим по пътища разпътни…;
а нямаш ли вяра на някого, няма ли кой да те води
(а то, обикновено няма) – как да пристигнеш, все някъде –
там – само разплакан – малко, но иначе – цял?..

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 3, септември, 2017

 

––––––
*Съществува такова предание сред множество славянски племена. ‘Разпътен път’ означава такъв, що престава (най-вече между полунощ и един от трите вида петли), да води натам, гдето следва; носейки се по него, човек отива другаде, вкл., към гибел. Бел. авт.

Comments

comments