Петър Канев – Майко Русия

Ендрю Елдрич (Систърс ъф мърси)

 

Майко Русия

Слугуваме на старец в сухия сезон,
пазач на фара сред пустинното слънце,
мечтаем за мъртвешки сънища,
за благородни измени,
мечтаем за дъжд, за истории с патлаци…
Има фар в средата на Прусия,
Бял дом на Червения площад,
живея в заплахата на филми за Русия,
кино-беглец съм от ГДР…
И 52-те дъщери на революцията
превръщат златото ми в хром:
В дар… нищо не се губи…
И сврян сред Мемфис, в подвижния си дом
пея:

Майко, Русия,
Майко Русия,
Майко Русия,
завали над мен!
Майко Русия,
Майко Русия,
Майко Русия,
излей се в потоп!…

 

Храмът на любовта

С огъня на огнената стихия над мен,
с пистолета на любовник и изстрела на болка в ръката му
ти бягаш да се скриеш в храма на любовта,
ти търсиш нещо друго, но то е все същото
за вятъра, който ще отвее мойто име над тази страна.
В храма на любовта ти се криеш заедно
с вярата в болката и страха отвън,
но там, наблизо, ще възседнеш времето
и сълзите, които то пролива ще завалят
в стена, по-диви от влюбени очи.

В храма на любовта – блясваш като мълния
В храма на любовта – плачеш като дъжд
В храма на любовта – чуваш пак зова ми
В храма на любовта – слушаш мойто име.

И дяволът в черна дреха гледа отгоре
И моите ангели – пазители си тръгват оттук
Животът е кратък и всяко утро любовта умира
Черен ветре, отнеси ме далеч оттук
когато слънчевата светлина умира и нощта над мен е
заедно с пистолета на любовник и изстрела на болка в теб
ти бягаш да се скриеш в храма на любовта,
ти търсиш нещо друго, но намираш същото
и вятърът плисва и разпръсква твоите стени.

С огъня на огнената стихия отгоре,
с пистолета на любовник и с изстрела на болка
ти бягаш да се скриеш в храм на любовта
Аз блясвам като мълния, плача като дъжд
И храмът на любовта израства стар и силен,
но вятърът духва по-мощно, студено и дълго
И храмът на любовта ще падне
преди този черен вятър
да извика моето име
към теб отново.

В нежността на черното небе се свлича
под земята и водата звук
на плач. Но стенанията не ще спасят
твоята вяра от градежа и сънищата на смъртното.
Всичките ти молитви ще изглеждат като нищо
96 ще е височината на вълната
когато камъкът е прах и само
въздухът остава.

В храма на любовта – блясва като мълния
В храма на любовта – плаче като дъжд
В храма на любовта – чуй зова ми…
И храмът на любовта – се срутва
в мрак.

 

Борис Гребенщиков (Аквариум)

 

Как да се върнем у дома

Поглед в ляво – би бил признак на страх.
Поглед в дясно – би бил признак на сън.

Ние знаехме, че дърветата мълчат,
но страх ни е, че ще залезе луната.

И как да се върнем у дома,
когато сме сами.

И нямаше граници между сърцето и слънцето,
нито сила да раздели огън от вода
и мислихме, че за нас пее света
и търсихме светлина на далечна звезда.

Но как да се върнем у дома,
щом сме сами.

И аз исках да можех да вярвам,
но как да вярвам в тези бездарни дни,
загубени между сърцето и нощта,
там, където са загаснали сега
огньовете на всяка светлина…


Селските лейдита и джентълмени

Онзи Господ от Отвъд пак чука
на стъклената врата
на огледалото ми,
залепил лицето си, като върху лед,
и напира да го пусна вътре…
А после сяда и пие от портвайна ми,
че и се смее при това…
Така бих постъпил и аз…
И като дявол със сребърен врат пак започва
да ми диктува строфа след строфа,
но когато ми стане страшно да пиша,
твръди, че аз съм ги напасал тези строфи…
Той прилича на мен, като две капки вода сме,
страшничко е да се гледаме в очите,
защото само една разлика има между нас –
аз имам халка на пръста, а той – не.
Е, има и друго, за мен пишат във вестниците сега,
а него никой не го знае
и докато аз изглеждам като светец на всички,
той изглежда като дявол същи,
та кой ли би разбрал, че той е Господът във всъщност?
Но … и за двама ни краят ще е един и същ…
Така че има две Земи,
но те никога нямат обща граница,
а този който узнае пътя
пред някого е длъжен да мълчи.
И ето за това в най-добрите книги никога няма имена
и в най-добрите картини никога няма лица,
за да могат селските лейдита и джентълмени
да продължат да си пият
своя сутрешен чай.
А на тази, която смятам за своя жена,
дай й, Господи, най-добри дни,
за нея той е по-страшен от чума,
такъв е нашият брак.
Но нейната сестра зад огледалното стъкло
не откъсва от него очи,
и аз си знам, че ако аз не бях тук,
съвсем друго щеше да е между тях..
Да, зная, какво би било, ако той беше като мен,
но аз съм човек, аз имам семейство,
а той е Господ, и ни гледа от горе
и през мен, и през нея…
Така че има две Земи,
но те никога нямат обща граница,
а този който узнае пътя
пред някого е длъжен да мълчи.
И ето за това в най-добрите книги никога няма имена
и в най-добрите картини никога няма лица,
за да могат селските лейдита и джентълмени
да продължат да си пият
своя сутрешен чай.

 

По Ленард Коен

 

Хорал (1992 г.)

Птиците, които пяха
в зората на деня
запяват пак,
чувам гласа им:
„Не обитавай това,
което вече отмина
или което тепърва
предстои“.

Войните
отново ще се подновят,
Светият Дух
отново ще достигнем:
купен и продаден
и отново купен,
гълъбът винаги
е пленник.

Бий камбаните,
които още звънят!
Забрави смирените си жертви.
Пукнато, спукано е всичко тук –
така прониква светлината…

Молехме знаци;
знаците са пратени –
рождение предадено,
венчавка спестена,
и всяка власт е овдовяла;
видими знаци
за всеки.

Не можеш да се носиш пак
сред беззаконната тълпа,
докато убийците във висините
крещят молитвите си в говорители,
но не дъжд извикаха, а буреносен облак…
От мен ще чуят само:

Бий камбаните,
които още звънят!
Забрави смирените си жертви.
Пукнато, спукано е всичко тук –
така прониква светлината…

Можеш да събираш частите,
но няма да получиш цялото.
Можеш да запееш марш,
но марш без ритъм.
Всяко сърце, знам,
ще достигне любовта,
но само като беглец…

 

Бъдещето

Върни ми разбитата нощ,
тайната стая, тайния живот,
самотно е тук,
няма кого да измъчвам.
Дай ми абсолютен контрол
над всяка жива твар,
и лягай при мен, скъпа,
това е заповед!

Дай ми срив, анален секс,
отсечи последното дърво,
за да запушиш дупки в своята култура.
Върни ми Берлинската стена,
дай ми Сталин, свети Павел;
видях бъдещето, братко:
то е убийство.

И всички неща се плъзгат,
плъзгат се по всички посоки,
додето се превърнат в нищо,
нищо вече няма да премериш,
Световната фъртуна прекосява прага
и преобърна същината на душата.
И ето казвате сега: «Вина!» –
какво ли имате предвид?

Не ме разпознаваш тук в урагана,
тук в тази виелица
не ще ме познаеш, не ме разпозна,
че аз съм малкото еврейче,
което Библията някога написа.
Видях народите да се въздигат и да рухват,
чух историите им, научих всичко,
но любовта е единственият двигател
на оцеляването.
На твоя роб е наредено
да каже ясно и студено:
Днес свърши се! Няма накъде напред!
Днес колелата на Небето спират
и чувстваш дявола сам в кръг да галопира,
камшикът му плющи:
За бъдещето си сега се приготви:
То е убийство.

Ще се пречупи нещо в древния закон на Запада
и частният ти живот внезапно ще експлоадира,
ще има там фантоми,
клади насред пътя
и белият човек в тях ще танцува,
ще видиш и жена, обесена,
с глава на долу
и бъдещето ще се скрива под падащите й поли,
и въшливи малки поетчета
въртят се в кръг наоколо
и се напрягат да звучат там
като Чарли Менсън.

Върни ми пак Берлинската стена,
дай ми пак Сталин, свети Павел,
дай ми Христос
или пък Хирошима.
Разбий още един фетиш сега!
Не, ние хич не обичаме деца.
Видях пак бъдещето, скъпа:
то е убийство.

 

по Бликса Баргелд (Айнщюрценде Нойбаутен)

 

Влюбените в промеждутъка

Само в едно цъкане с език
е Големият взрив и топлинната смърт на телата,
от червения гигант до бялото джудже –
цялата скала,
космически измерения падат от устните
само в описанието на една целувка
на влюбените в промеждутъка
между микрофона и макрокосмоса,
между хаоса и безцелието,
между планктона и философията,
между експлозива семтекс и утопията
И те са там –
влюбените в промеждутъка.
В тяхната обществена уста
живее едно колибри,
и с всеки удар на крилата си –
окото не може да го възприеме –
култури процъфтяват и отмират,
цели континенти изчезват.
Тук няма безобидни думи,
някои са прекалено големи
дори най-простия пример • • —
влюбените в промеждутъка.
Влюбените в промеждутъка
в промеждутъка
между зъбобола и зехтина,
между сътворението и шестшестшест,
между „с“- прим и Витамин С,
между ултрамарина и военната фрегата
Влюбените в промеждутъка
в
ПРОМЕЖДУТЪКА.
Само при едно мигване с око
те всичко са изчистили,
разтурили са правителството,
разпуснали са парламента,
спрели са изборите,
анулирали са резултатите,
повторили са изборите
и накрая са били заточени
смазани от историята.
А аз нападам с юмрук, означаващ
метафори,
мета, мета, мета за цял метър –
гости твърде обширни, твърде широки
За влюбените в промеждутъка,
между темпоралността и Темпура,
между играта на ластик и танцът със саби,
между падините и възвишенията на морското дъно,
между семтекс и утопията,
те се полагат един друг в ръцете си,
погълнали от жажда
последните глътки светлина,
вчера няма да ги има вече,
а утре още ги нямаше
Любовниците,
влюбените в промеждутъка,
вчера няма да ги има вече,
а утре още ги нямаше,
не действително,
вчера няма да ги има вече,
а утре още ги нямаше.

 

Fiat*

Чуваш само моя дъх,
но това не доказва нищо.
В средата си на моя кръг –
но в центъра – там мен ме няма
Застинал Чакащ Чакащ
И когато идваш Ти, Ти идваш в светлина, сияен,
разпръскваш моите сенки, броиш черупките ми, отваряш моето скривалище
прочиташ ме на глас високо, така че аз дори да мога да
се чуя
и когато тръгваш, Ти ме питаш: „Кой от нас двамата, мислиш, е възлюбения?
Кой от нас двамата е възлюбения?“

* Fiat (лат.) – да бъде – в смисъл „Да бъде Волята Ти!“(църк.)

 

Брет Андерсън (Суейд)

 

Ние сме прасетата

Добре, черковната камбана ни зове,
колите на ченгетата горят;
и щом сърцето ти зове те
дълбоко там в сърцето на тайфуна,
ти казват всички: „Стой у дома в нощта,
щом всички спят,
недей да се бунтуваш!“

А аз викам: – Ние сме прасетата!
Ние сме свинята!
Ние сме звездите на огневата
линия!…

И когато с млясък чупи се стъклото,
събуждаш се с дуло в устата;
Но нека ядреният вятър отвее мойте грехове,
едва тогава в къщи ще съм у дома.

А сега
викам: – Ние сме прасетата!
Ние сме свинята!
Ние сме звездите на огневата!…

Но с измама няма да се спасите

И ние ще гледаме как жалко горите.

 

по Мартин Гор (Депеш Мод)

 

Грешно

Бях роден под грешната звезда
в грешния дом
с грешен асцедент
и поех по грешен път
към грешните възможности
и бях на грешното място в грешното време
по грешна причина
и по грешно съвпадение
в най-грешния ден на грешната седмица
следвах грешния метод,
ползвах грешните техники

Грешен

Грешен

Грешен
Сбъркано е нещо в мен — грешно органично,
грешно в същността си –
грешното съчетание на сгрешени гени –
и достигнах грешния край на сгрешения смисъл,
следвах грешния план
и бях в грешните ръце
на грешния човек и с грешната теория
и с грешен поглед грешно търсех грешната награда.
Зададох грешните въпроси,
получих грешните отговори
Грешен

Грешен

Крачех под грешен марш,
заедно с грешната измет,
изхвърлих като грешна сперма
погрешната енергия
в грешната посока
под грешни знаци
и с грешната сила.
Бях на грешната страница в грешната книга,
в грешното предаване с грешния си облик
под грешната луна в грешната нощ
и свирих в най-грешния тон
с най-грешните ноти

твърде дълго

твърде дълго

сигурно защото

съм роден под грешната звезда
в грешния дом
с грешен асцедент
и поех по грешен път
към грешните възможности
и бях на грешното място в грешното време
по грешна причина
и по грешно съвпадение
в най-грешния ден на грешната седмица
следвах грешния метод,
ползвах грешните техники

и свирих в най-грешния тон
с най-грешни ноти

твърде дълго твърде дълго

свирих в най-грешния тон
с най-грешни ноти,

докато музиката зазвуча
перфектно вярно…

Грешно
Грешно

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 3, септември, 2017

Comments

comments