Славена Зайкова – Последно действие

гъделичкаш ми аортата с игла
имам късно развито сърце
самотата ти ми се смее

 

по тротоара плъзнаха целувки
последната която те потърси
ме помоли да те чакам с нея
но тази дето чука на вратата
и без да я поканят влиза
посочи устните на Бога
помоли ги да те повикат
и любовта ми се разля в каналите на тротоара
разбрала че небето не общува с непознати

 

когато времето на пръсти се изниже
под тъмносините юргани на живота
ще ни обсипят по гърдите със глухарчета
и ще е все едно дали сме се целунали на 7 януари

 

едноактно

от днес те няма.
от утре те обичам.

 

тик

убийците на време
умират първи в ръцете му

а които не си губят времето
губят ума си

 

когато плюшеният заек не лежеше в прах
и пееше когато го удариш
живееше добре с откъснат крак
живееше
лежеше на леглото
и всяка вечер в 9
едно дете му шепнеше в ухото
гаси очи
о заеко
гаси
и знай че
в пълен мрак
се виждаш също

 

отвън септември пълни липсите с листа
отвътре в зима
пада малко живот по асфалта
и много не стига

 

Последно действие

Когато пресечеш с очи живота си
и ме намериш в някое премигване
да те очаквам –
ще видиш как смъртта си тръгва изморена от клепачите ти
пада и те моли за душата ми.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 3, септември, 2017

Comments

comments