Божидар Пангелов – Тръгвам от себе си

Савел

Civis romanus sum

каза
и ослепя

повторно

 

за

август е прегорял
от дъждове и
сенки

тревата ниска
единствено за
слепия щурец

 

Тръгвам

Бог е мъртъв

Призрачни водорасли,

водорасли от минали морета
(кървави)
се увиват около ръцете,
краката увиват,
притискат клепачите.
Червени кръгове.
И искаш да си меч.
И искаш да си клада.
Шепна в ръкавите.
В дъното на зимата –
шепна:
„Оставете плявата неприбрана.
Скакалците да имат грижата.“
Тръгвам от себе си като пътека
от тихи цветя.

Тръгвам от себе си.

 

А заедно отивахме ли някъде.

Остана бялото сияние
на дрехата погълната
в сумрака на нощта.
С едно проблясване
– почти невидимите розови
отсенки на храстите и
белите акации.
А беше толкова далечна
– на разстояние ръка.

 

Къде

Къде отиваш тази пролет мое
есенно момиче.
Няма богородички.
Привеждам глава
Пиша ти.
Светлината примигва.

 

През пролетта,

когато завали и
бялото във кестена е
спомен.
Младите показват своите игли.

Дъждът е притаен.

 

съвсем мъничко стихотворение

мъничка жена
с

мъничко кученце
(пред кофите)
събира
в голями торби
живота си

 

*
в бензиностанцията

детето заграби пакетчета
захар
като /на/ Коледа
се усмихна жената
„вземете му още“

твърди сълзи

 

начала

това е друга пролет
пъпките на кестена
светят
с чистия дъжд

и в този град

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 3, септември, 2017

Comments

comments