Васил Прасков – Езикът на който умирам

какво е поезията –
езикът на който умирам
животът ми е на 42
а смъртта на 16

 

*
човекът е
момчето на Бога
тича бос
в тишината на слънцето
към последната си целувка

 

тихо идва сънят в твоите ръце

красив си когато сънуваш
в изрусената жега на лятото
играят неродените ти деца

 

*
дните без теб са като водни змии и сънища
накъдето и да забравяме времето
не отминават
синият въздух се влачи по мен
когато си тук те сънувам

 

така по кожата тежи светлината
не усещам дишането ти
по кожата си
времето е спряло като дъжд

 

*
целувам зимните ти стъпала
това не е хайку
това е порнография

 

и под кротките ти длани вият вълците на сърцето

вечер думите ни се лижат
майка сади сняг в градината

смъртта чете новините
преди прогнозата за времето

 

*
толкова много думи
да кажа че те обичам
да забия приборите в покривката
и да ритна масата
оцеляваме поради влошено състояние
в джобовете си крием болести
убийството е нещо относително
и от днес сме проклети

 

без думи

изгубих всичко
заради тази любов
приятелите
себе си
теб

времето лекува спин
и нищо друго

 

кръвна картина

адресът ми:
котката с изтекъл срок
на годност
две кутии цигари на ден
девет стени и плакати

сърцето ми: малка държава
люксембург с остра фимоза

на улицата крия зверовете
пълни с антибиотици

 

жмичка

на 6 не съм обличал
роклята на майка ми
криех се в гардероба
майка ми – в гробищата

роклята й беше на небето

 

лов

скривам сърцето си в тялото ти
твоето – в погледа ми
и нас – в кървавите ти следи

 

69

редактирам смъртта си
оправям й правописните грешки
тиретата и запетаите
но никога не слагам точка
защото чакам
и тя да ме редактира

 

поезията е краят

с теб съм само пасивен
и гледам смъртта
как ми допушва цигарата
право в сърцето

 

поети без поезия

на В.С.

ти си черен
аз съм невидим
светът е ту черен
ту невидим

 

мъртви поети

на В.С.

разликата
между мен и теб
е като между стария
и новия завет
ти ще ги избиеш
аз ще им простя
и ще възкръснат всички

 

сори, гео милев

във вечното лято
след смъртта
няма да има септември

 

септември

целуваме се
бъркам те с много хора
в дробовете ми вали
чакам септември
сънувам следобеди и убийства
крия стъпалата ти под чаршафите
метрото извозва труповете навреме
светът това лято е арестуван

 

расте септември
топъл като смърт

само сърцето има право
на последно желание

и то е да те обича

 

и болката е мъж

уча се да мълча на твоя език

рецитираме
първия сняг
първите косми

 

тя е
начинът
да мълча
когато говоря
за себе си
смъртта
може да направи
с думите
каквото поиска –
това е поезията

 

любов

попитай за мен смъртта
и ще чуеш името си

 

причините
са тъмно време
прахта под опиканите кабели
болестите криещи се в леглото
и кухнята
жлезите ти търсят пръстите ми
разливат гласа на умората
осиновеният срам
раздава втори награди

 

стара софия

на балкона –
конфекция от здравец и бомбардировки
се лижат киселинните богове
учиш ме да правя кръгчета
пуша от твоята възраст
но така и не се научих
пускаме печката
реотаните светят като сърца
стопляме всичко излишно
освен себе си

 

постоянна квартира

когато построим любовта
в бавната й
по средиземноморски еблива
и по скандинавски жадна къща

с надървения шкаф
потното легло
и цветните снимки на босите ти сърца

Бог ще влезе през прозореца
който помни всичките ни молитви
сам
сам
сам

 

в точния момент

ако не ме сънуваш
ако ме няма на семейните снимки
ако хвърлиш камък по мен
и уцелиш старец
ако тогава не ме убиеш

 

фотофиниш

всичко свършва в сърцето
като сенки на мравки по замахването на дланта

удар след удар

 

поэзия – мать порядка

любовта ни
е разказ
с неочакван край
а раздялата ни
започна
като стихотворение

 

на небето
изгрява слънчевото ти тяло
очите ти ме виждат винаги
когато времето захапе опашката си
когато угасят звездите
когато затворят прозорците на света
ще дойда при теб

 

езикът на който умирам

всички стихове
имат само едно заглавие
но никой
не знае
любов ли е
или смърт

 

криминална хроника

когато денят
остане без тяло
вечерта без храна
и нощта без любовници
Бог ще довърши стиха
и ще ти пръсне сърцето

 

няколко стихотворения които не съм написал

слънцето падна в снега
децата ни изнасилиха зимата
и скриха трупа й

 

стиховете ми
са кратки
защото искам
да ги допиша
отвъд

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 3, септември, 2017

Comments

comments