Георги Николов – Прокуждане от мита

РАЖДАНЕТО НА ЕДНО СТИХОТВОРЕНИЕ

То се роди внезапно и трудно.
В линейката – на път за луксозна болница,
където му подготвяха бляскава премиера.
Раждането беше седалищно,
т. е. излезе с поантата напред.
Но все пак бе избегнато цезарово сечение.
И важното е, че стихотворението
не извика, ave, caesar!
То си имаше своето златно сечение.
И не трябваше да се доизносва в кувьоза
на редактирането, а можеше
веднага да се щипне по бузката.
Хубаво стихотворение!
А аз дори не бях акушерът му,
а само парамедикът, фелдшер,
излязъл да изпусне парата си на въздух,
запалвайки занесено цигара
от припламващия буркан
на линейката.

 

ТЯ РАЗВАЛЯ КОЛЕДНАТА ЕЛХА
В ДЕТСКАТА СТАЯ

Поставя отново играчките
в кутията за обувки.
Кой знае защо един гирлянд
й заприличва на усукана около елхата
пъпна връв, кой знае защо.

Подрежда играчките в кутията.
Кристалния ангел със счупено крило
оставя настрани за реставрация.

Когато има време,
ще му присади крилце от водно конче –
съвместимо е с кристала
и рамото на ангела
няма да го отхвърли.

Поставя отново играчките
в кутията за обувки.
А сълзата, която е изтървала,
прибира обратно
в окото си.

 

БЛИЗНАЦИТЕ СЛЕД 11 СЕПТЕМВРИ

Откакто кулите близнаци
в Ню Йорк се сринаха
почти в същата последователност,
в която се бяха родили,
майките на децата близнаци
вече им купуват само различни дрехи,
различни близалки, различни играчки,
различни мики мауси, батмани,
спайдърмени, мечо пух, том и джери.
Самите деца близнаци плачат различно.
Ожулват си различни колене,
чела, лакти, брадички.
Бъркат си в нослетата с различни пръсти.
Свирят на различни инструменти.
Ходят в различни училища.
Имат различни марки коли,
любими хобита, хобити, навици.
Женят се за различни жени,
не непременно близначки.
Не тананикат заедно: ню йорк, ню йорк;
а само поотделно.
Подстригват се различно.
И никога високо.

 

ПО СТЪПКИТЕ НА ПОСЛЕДНОТО ТАНГО В ПАРИЖ

Вървя по стъпките
на последното танго в Париж.
Прегърнал съм през кръста
призрака на Мария Шнайдер.
Тя отмята глава –
както от лошия дъх на Брандо.
Паркетът е хлъзгав като масло,
като масло за закуска в Тифани.
И романтиката е хлъзгава –
като лубрикант.
Луната е нахапан кроасан.
Тангото е със стъпки на пума.
На последните тактове падам.
Мария Шнайдер ми подава ръка
от облака.
Не съм видял Неапол
и съм жив.

 

ИДЕЯ ЗА СТИХОТВОРЕНИЕ

Имам една идея за стихотворение.
Мисля, че е по-добре да я разкажа,
отколкото да пиша стихотворението.
Идеята е следната – голям поет,
някой като Збигнев Херберт,
Чарлз Симич или Йосиф Бродски
(не знам защо се сещам за тях),
безвъзвратно остарява. Остарява
и го сполита болестта на Алцхаймер.
Големият поет забравя всичките си стихове,
всичките му стихове са вече само
купчини от думи, които той преди
е разравял като мравуняци.
А сега, болен от алцхаймер, втренчено
ги гледа в книгите си. Взема една
от книгите си от библиотеката.
Чете едно от своите стихотворения,
чете го като от чужд автор. Чете
и докато чете, забравя всеки прочетен стих,
сякаш пише стихотворението
на обратно. И така, без да иска,
заличава всеки ред и ред по ред –
цялото си творчество. Сякаш никога
нищо не е писал. Връща се големият поет
в началото, когато дори не е било слово,
а само едно безидейно сътворение
на света. И тогава една единствена мисъл
осенява големия поет, страдащ
от синдрома на Алцхаймер –
че трябва да напише стихотворение.
И взема листа и молива… Но си забравя
идеята за стихотворението…

 

ЗА ЕДНА СНИМКА С ЧАРЛЗ БУКОВСКИ

Някъде из фейса мярнах снимка
на Чарлз Буковски в тоалетната,
седнал на тоалетната чиния, напрегнат,
зад него си виждаха рула тоалетна хартия
като свитъци, на които ще пише…
И това не бе някакво тъпо селфи.
Буковски не би се снимал сам в кенефа
дори с елфи. Но няма как да го е снимал
и папарак в тая светая светих на физиологията.
Тома Марков каза, че е бил приятелят му
Шон Пен. Аз смятам обаче, че по-скоро
е била някоя никаквица, която Буковски
е чукал вечерта без апломб; нито в хорей,
нито в ямб, може би в бял анапест,
казвайки си, че тя е като изветряла бира,
и няма да посвети на никаквицата никакво
стихотворение. Тогава тя е взела полароида
и го е щракнала отмъстително в кенефа,
за да го изложи пред публиката,
публиката му от типове и прототипове.
Но странно – дори и в тази излагаща го поза
Чарлз Буковски изглежда достолепно
като на ешафод. Само дето никак не личи
дали той е жертвата, или палачът.
Но при поетите винаги е така.

 

ОДИСЕЙ

Платното на Пенелопа
е моят погребален саван.
Тя го тъче във възможно най-дългия хекзаметър,
за да забави смъртта ми.
Но не вярва в завръщането ми.
И аз не вярвам в него.
Превземайки Троя, предадох Итака,
оставих я беззащитна пред похотта на женихите.
И за това ще си платя скъпо
с прокуждането ми от мита.
Истината, за разлика от епоса, е,
че ми беше добре в оная кочина на Цирцея.
Какви свине бяхме само аз и другарите ми –
разбирахме от бисерите,
които ни подхвърляха за ядене
и не бързахме да си върнем човешкия облик,
докато аз не отскубнах със зъби
плевела на забравата
от венериния хълм на Цирцея…
Не съм го казвал и Омир не го е казал,
но тогава в морето извадих восъка от ушите си
и се отвързах от мачтата
както цербер от синджира си,
за да последвам една сирена към дъното.
Тя пееше песен, посветена на мен.
И песента й – по-лека от бриза –
не беше епична.

 

МЕТАФОРА, ГОЛЯМА КОЛКОТО РИБАТА
ОТ “СТАРЕЦЪТ И МОРЕТО”*

Дори да уловиш толкова голяма метафора
като рибата от „Старецът и морето”,
критиците-акули, разбиращи от маринистика
и мариноване на метафората,
ще я оглозгат до дума.
Както ще направят и другите рибари-поети,
упражняващи поетически туризъм в морето.
Въпреки че за да я уловиш,
си заложил за стръв сърцето си,
нищо няма да остане
от твоята метафора,
голяма колкото рибата в”Старецът и морето”,
дори хрилете й – затихнала хармоника,
дори зрънце от хайвера й,
ни и перка – ветрило на сирена.
Но все пак можеш да се завърнеш от дрейфа в поезията
с един празен рапан,
който старецът е използвал като слухов апарат,
за да чуе въздишката на морето.
И ще знаеш като Хемингуей
как може да се самоубиеш по римски
с риба-меч.

 

*Отличено с Трета награда на Националния конкурс за лирично стихотворение „Петко и Пенчо Славейкови” – Трявна, 2017 г.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 3, септември, 2017

Comments

comments