Тони Теллалов – Роене на посоките

Роене на посоките

пристъпват двама
в хотелски асансьор
и мълчат спонтанно
тънещи във музикален фон –
прелива ретро тясната кабина

възможност 1-ва

апатията допринася
безлични няколко етажа –
така роят се хорските посоки

възможност 2-ра

тази песен е изпята
вече имат спомени със нея –
няма бъдеще във този ритъм

възможност 3-та

те са мъртви но не знаят
асансьорът е последен тест…

 

Взиране

Тъжен като огризка.
Като недояден плод
захвърлен да гние на слънцето.
Тъжен като труп на бръмбар –
изпразнена от смисъл хитинова коруба.
Тъжен като нейна чаша,
с мъничко червило по ръба,
зарязана на масата със дни.
Тъжен като стар хладилник
в градското бунище,
лежа и гледам във небето –
колко много свобода
толкова далеч от мен.

 

Просто дишай!

сблъсък в градините с човешкия хленч,
промъкнал се някак в парка с овации,
тормози ми струните в тънкото утро.
мъгливо и просто било е понякога,
да плюнеш внезапно в блестящо чело,
с прът да пронижеш горкия стомах
да скочиш отгоре, да смажеш плътта…

шшшт! дишай! просто дишай!
това е само гърчът на човек
да бъде ангел …

 

Нежните предателства

Нежни бяха някои предателства,
топли като паметник във лятно пладне.
Пълни със сълзи и жалост, и камбани
във ансамбъл със свещени книги.

Нежни бяха някои предателства –
съпроводени с молитви да ме пази Бог
и ме закриля, защото още съм приятел
и мога все такъв да съм …, стига да не помня!

Нежни бяха някои предателства,
затуй с години ги склопявам
като очи на мъртъв брат,
които се отварят непрестанно…

 

легенда

за да подредят живота си напролет
икарите отлитат към небето
високо високо над другите
високо високо под слънцето
разменят стопени крила
а после
всеки
сам
пада
дълбоко
към личната клетка

понякога соколите им подражават
тогава старците говорят:
наскоро е паднал икар
а в тъмното дечица мечтаят
какво е да имаш крила

 

*
ножът забучен
дълбоко в сърцето ми цъфна –
чакам да видя плода му –
така ще реша
дали да умра
дали да възкръсна
или да имам
седем прекрасни
живота.

 

автопортрет с теб

доживотно затворен в очите ти
сипвам си ирис и помня
сам ти прекрачих клепача

 

завещаване на деформациите

от дъното на диня напращяла
изпил последната й сластна капка
душата си ви давам в малка семка
любете я като смокинов храст
но стане ли дърво режете смело
нахалството е временно спасение
напречните клони са капан комфортен
прохлада в сянката им кротко плиска
пестниците на множество юнаци
увисват тук смълчано тежки
краварите нарамват бляскав жезъл
и драконите стават по-паркетни
край блатото единствената жаба
мечтае да е принц но женствен

 

*
дефиниране на любовта –
много форми на живот
в невъзможна геометрия

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 2, август, 2017

Comments

comments