Митко Ламбов – Последното начало

Последното начало

Там,
насред нищото на твоето сърце,
църквата е сърна
която хрупа стръкове на тайни,
езерото възнамерява да залее нощта,
но без да си говорят
всички се обичат.

Там,
насред нищото на твоето сърце,
крехката уязвимост
на твоята изящност отвътре е чинар,
дървосекачът в мен – крило от ангел,
а болката отдавна няма сетива,
но всички сетива дали болят еднакво.

Там,
насред нищото на твоето сърце,
последното начало се изправя,
изсипва персеидна тишина
след изчезнали езици,
подслажда посолените заедно рани
и ни изгребва с изкуствено дишане.

Там,
насред нищото на твоето сърце,
преди да изречеш
– нека бъдем тук темел,
бих умрял за теб, за да не умираш,
а малките надежди на големи крачки
идват и идват… от твоето сърце.

 

Морски кончета

Светена вода
измива страха ти
и очаква да повярваш,
че грешките в изповедта
не износват близнаци,
но дали вярата ти
е сал за бури
в подарено море.

 

*
Течният ти образ изпълва
пълният мрак в стаята,
ту се случва в чудо между пръсти,
ту се учи да изговаря възклицания,
ту капе под щипки на простор,
ту се проявява като бляскав копнеж
върху мокра фотохартия,
но си остава негативът
който сам е отворил
прозореца на светлината.

 

*
Хайвера на твоите солници
и огледалото ти за илюзии,
съживяват мигове
и сразяват по диагонал лъжите
на предателства с приятелства.
Ще успеем ли на бътерфлай
да бъдем течение срещу течението.

 

*
Женското лице на дланта
гали с ехо от топъл хляб
мъжкият гръб на юмрука

и като смирен слънчоглед
пълен с бели революции,
все по-трудно меси богове.

Женското лице на дланта
срамежливо поляга,
превива рамене от болка,

но вади криле от недрата,
разкъсва отредената песен
и полита … все по-надълбоко.

 

*
Снощи хванах мълчанието ти
по детски да плаче,
и разбрах,
че не си мой приятел
ти си ми брат.

 

*
А ако изхода е
чрез кръв да спечелиш любов
или любовта ти да гази в кръв,
не създавай
семейство под слънцето,
не влизай във времето
на похотливите сладкодумци.

 

*
Докато броиш небесните легла
на бездомните делфини,
непрочетените ти мисли
пренасят на ръце
пролетни фантазии.
Олюляваш преданите гвоздеи,
вързопът на пелените ти
се превръща в платна,
а аз събирам камъчета
с твоя почерк
и не зная какво замервам.

 

*
Въздишката
на новородените кончета,
сякаш никога не е била
и винаги ще бъде
решение.

 

*
Скръбта
идва въртеливо като балерина,
с грация взривява
аплодисментите на публиката,
преминава лавинообразно
през мрака на всеки стол
и превзема букетите от сърце
със сърцето за слава,
но ти, черен лебед с въпросителна шия,
който цял живот само репетираш,
прохладата ти преди зазоряване
не знае що е билет, ни ложа,
но в шепа вода поражда изумление.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 2, август, 2017

Comments

comments