Александра Дитц – Скачам от света

Начало

Абортирам ненавистта ви
Бонбонено копче от сила
Претапям я като стъкло
От глина става кал
От кал – сътворение.

 

?

Кълна се в себе си
После избождам очите си
Скачам от света
Обличам розова тениска
И се нося по вълните на нищото
Понякога избягвам в мислите
И после се руша
Камък по камък

 

21

Изкуствената ти става прилича на Сатурн
Истинската – на пушеща бебешка глава
А другите кости оформят гротеска
Лице на клоун с усмивка, просто права черта
А бузите му са огромните ти бъбреци
Рентгеновата ти снимка е много самотна
Защото е правена в тишина.

 

Нецензурно и беззаглавно

Здравей, путко
Нещастно лесна и хубава
Ухаеш на череши от евтин парфюм
Купен като преоценена стока
С малко пари от скъпоценен акт
На твоята любов
Продадена за малко близост
Не обичаш живота си
Четеш всички романи
За влюбени, обичани жени
Скрити в прашната библиотечка
На старата ти майка с напреднала склероза
Която винаги те пита за нейният син
Който никога всъщност не се е раждал
Влюбваш ли се във всеки, който
Те съблича и последователно
Те обича все повече до и по време
На кулминацията?
Плачеш ли понякога за себе си?
За майката, която можеше да си?
За майката, която няма да бъдеш?
Путко, развратена от света, където е прието да си путка.
Ти си истинска жена.

 

Димана

Ти си малката усмивкопродавачка
Срещу любов продаваш устни и езици
Чупиш всички гребени и разбиваш
Своите сърца, небесно-кафяво черни
Като червило, недокоснато от никого
Покрило тонове безцветна кръв
Взимаш всичко, което намериш
Търсиш всичко, което имаш
Осакатена дъждовна гора
Ти си празна бутилка водка
Отлежала в черешова бъчва
Всичко, което е възможно
Всичко, което не е
Аз просто съм неясна твоя снимка
Твоето CV без думата талант
Ти си всички мъжки ризи без жена
Димана.

 

Циферблата на часовника

Часовници
Стрелки
И ад
Въртя се
Приклещена
В ръцете ти
Загубена във времето
Във тъмнината
Която шепне името ти
Върху шахматните квадратчета
Добро и зло
Изрисува лицето ти
Във облаците
Които предсказват буря
И помитат всичко след себе си
Разкъсвам се
Името ми се губи
Изчезва
В далечината
На твоята сянка
Остротата на чертите ти
Наследена от дявола
Крещи
Отеква
Танцувам
Люлея се
На ръба
Губя се
В себе си
В теб
И циферблата на часовника

 

Розово

Ще ти купя една близалка съчувствие
Ще поплувам в морето от вълнение
Което бушува в мен
Под сноповете слънчева дъга
Която струи от сърцето ми
Когато слагаш слънчевите си очила
Над звездите
Които блестят на лицето ти

 

Без

тя погубва мастектомията си
в цигарите и водката
а тумора в мозъка й
е единственият й любовник
разпилял се в цялото й тяло

 

Откровение

Когато дядо ми
Се залежа на легло
Вече не можеше
Да бъде героят,
Който бе за мен
Баба ми се научи
Да цепи дърва,
За да не е студено
През мразовития януари
Невинен и бял
Като воала на девственица
Баба ми бе мъжка жена
До смъртта си
Звънеше ми, когато
Трябваше да пристигна
Винаги искаше
„Да чуя гласчето ти“
Да знае, че съм жива
Това беше признак на обич
Не го разбирах
Винаги звънеше на домашния телефон
На който по-късно ми звъннаха,
За да ми съобщят смъртта й
Настръхвам, когато телефонът звънне.
Още чакам да ми се обади тя

 

РАДИоактивен

Снощи бях пияна и говорех с птиците
за падението ми и възможността
да излетя в небитието на обичта ти.
Любовта ми спрямо теб е пълнолетна
и пълноводна, може би знаеш защо.
Страхувам се от тази дума,
обувките ми са скъсани,
а прахосмукачката се смее от ъгъла
като кисело-весела зелка
на абсурдността ми.
Не аз те върнах, ти мен.
Взаимно неосъзнато се плагиатстваме
без да подозираме за съществуването си.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 2, август, 2017

Comments

comments