Веселка Пенева (Лилит) – Най-после трябва да си позволиш да си нещастен

свободата е закотвена
на дъното на морето
душата на рибаря гони чайките
танцува танца на сафрида
хоризонтът
е прорязал черта в безкрая
разделил е завинаги небето и морето –
те плачат със солени сълзи

 

някои хора
не осъзнават добре
че се движим
в асансьора на живота
надолу
и все по-надолу
и по-надолу
и че дрехите ще са ненужни
след като бъдем мъртви
десет хиляди години
явно
наивно предполагат
че докато безшумно
се спускат към първия етаж
всъщност се движат
в различна посока

 

от всяка болка която премълчавам
израства цвете (стъпквам го).
от всяка надежда паля нова звезда
(щом я видя да пада си пожелавам нещо)
от всяка невъзможна любов
си правя оловен куршум
не виждаш ли куршума който лети към слепоочието ти?
чака да ме целунеш

 

в тази нощ
без звезди
без мирис
и страст
улицата по небето се отдалечава
сълзите ти срещат очите ми
ръцете ти сънуват моите
сърцето ми се пропуква от гласа ти
на теб мълча
не ме ли чуваш?

 

*
мисля че най-после
трябва да си позволиш да си нещастен
да се срутиш като двете кули в ню йорк
и после някак си
да станеш
да се построиш отново
в храм
в който еретици
ще проклинат нещастната си съдба

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 2, август, 2017

Comments

comments