Александрина Валенти – Всичката тъга натежава в очите ми

всичката тъга натежава в очите ми

лъщят за гласовете, упражняващи насилие,
ситите,
четящите и мълчащите
за приятелите на приятели
свободата и безгрижие
демонтираните чувства,
имитациите и клишета,
неспомнянето
и нарастващи отсъствия,
нетрайността,
за същата тази легенда, която еди-си-какво
за изгубилите почва под краката си
за дълбоко в проблемите и грижите
дори за господин президента,
все по-рядко за вкъщи и себе си;
но това не е пречка,
не бива да е,
тъгата, тя обзема хора.

 

но човек не се представя в самота

едно око,
където се отразяват
мълнии и камъните по земята,
изхвърлят се в главата,
в моята глава,
о, аз съм най-шибаната,
шибана от вълните, които образува
това същото око
във всяка хилядна от секундата,
аз, поради едно око,
което ме алкохолизира,
капва от умора и агонизира,
обричащо ме на нетърпим глад в полумрака,
половин виновник,
потъвам разбъркана и недостатъчна,
много ми е бяло
виното и времето, и целия
живот е никаквец във бяло,
щом окото не стреля плавно,
право като град
по мен.

 

амин

издигам църква
в руините
с немощните си ръце
трептят запалените
свещи, чертаят
блясъка на
белия ми смут
къде подпали
къде зарови
мислите за теб
твоите очи –
ще дишам с тях
на пауза
да не ги забравя
никога
никога
никога

 

молба

всичко
тъй пропито

кожата ми
къса се сама
кълват я птици
имам грях
огромен
гноен
нито думичка

освен –

прости

 

да се завърнеш в детската количка

през бабиния колет наднича компот
от праскови, как го отварям ли
с нож ритуално дълбая централно
капачката Омния и откривам дупката
между Нептун и Марс и в купата
изтичат планетките м-м-м
гениалност поредна
в студен(тск)ия ми живот

 

вестник труд

небето е портокалово
Бог ни прочита под нощната лампа
и редактира правописните си
грешки

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 2, август, 2017

Comments

comments