Петър Канев – Ние сме атеистите в празната църква на фразите

простряни човешки сърца
висят на простора,
където изгряват луните:

Напред!

 

11-ти ноември

разпран кон цвили
свирят цигулки
изгасям фаса
едно съвсем черно куче — псе
влиза под леглото

Над гробовни огньове
Мечове и конници
Самият Хитлер е бил византиец
и вътре –
писъци от глад
на перверзни богомили
хиляди — трамваи — млади –
и — стари — разголени —
плакатносини и червени –
залепени и окъсани — нравствени
норми,
принципи с избодени
очи —
дим, пушек,
клечката изгасва,
фасът скача от земята в устата ми –
цигулка
цвили –
сбогом, Боромир!

 

На родно

Вимето на народа
майка ти … България
дала вера народна
на борците
ВИС-оки
СИК-тир!

 

Гео Милев

Крилати сияния отлитат на юг.
Капе кръв от небесната рана.
Смъртта седи над мен
и гледа през стъклено око:
до септември. 1993-та.

 

Душата ми (Втора част)

Душата ми е нарязана на филийки.
Душата ми е печена пържола.
Душата ми е начупена на пръчици.
Душата ми е китайски деликатес.
Душата ми се разплита като пуловер.
Зъл бог плете от нея вълнен сутиен.
Душата ми ще скрие гърдите
на Саманта Фокс.
Душата ми се продава на битака.
Душата ми е премръзнал циганин
в мерцедес.
Душата ми се предлага в ресторантите.
Проститутките събличат от себе си душата ми.
Душата ми е целувката на Юда.
Душата ми е запалени долари.
Душата ми е митинг на вампири.
Душата ми е моята диагноза.
Душата ми чупи термометъра.
Душата ми изгаря в хепатитна треска.
Душата ми е болна от туберкулоза.
Душата ми е доктор, който
къса диагнозите.
Душата ми е путката на нимфоманка.
Душата ми е състрадание.
Душата ми се разплита.
Душата ми се разпада.
Душата ми се
Душата ми с
Душата м
Д

 

Онанизъм

Парализиран щрудел
в сок от захаросана кръв –
синьозеленикава ръка
на 12-годишна девойка
лежи върху стъклени парчета
и леко гали ствола на щрудела;
езикът ми се откъсва
от устните, защото аз съм
хамелеон, а върху порцията
няма муха:
Аз лижа я нежно
ръката и кръвта.
Телата се наслаждават.
Лавката е затворена.

Порталът е затворен.
Сърцата са затворени.
Корени.
Забравен букет незабравки
захвърлен позорно
покапва
умиращо

мляко

А второ тяло няма.

 

Къщата на греха
На Васил

Един паяк лази по иконата
Капка влага се стича от окото на Богородица
капва върху картичка от Филипините.
Цигани редят сергиите си пред портата.
Мирише на мухъл.
Коледа е.

 

Бяло

Бяло, бяло, бяло…
Някой идва в 4,
а някои гълъби
са бели,
също като
снега.
И те не се познават.
Това го пееше едно момченце под прозореца ми. Току-що.

 

тайната на вола

«Когато на Дунав се мръкне
и сънен Балканът заспи
отново в полетата бойни
пожарът на бунта гори»

(Из популярна песен за призраци)

Сънувам –
Ботев пада от скалата

Сега съм вол,
в сърцето му — звездите
и небето –
в погледа му –
хълмове, полето
и цветята — посърнали,
молитви – изветряли,
пустини — гаснещи
в прозрение
за тайна,
за една едничка
светла светла тайна,
една едничка тайна на живота:

тайна няма

 

Марш

Ние сме войниците на замръзналия дивеч.
Ние си мием ръцете с кални секунди.
Ние си мием зъбите с ръждясали години.
Ние имаме пушки от виолетово търпение,
които влизат в душата на калашников.
Ние сме зъбите на уличния дракон,
който лющи улични знаци по тротоарите
и сади мухоловки в каналите
и изяжда облаците от облицовките на вазите.
Ние сме войниците, бойците, партизаните,
септемврийците с глави отрязани,
които крачат по сивите листове
на увехнали устави.
Ние сме атеистите в празната църква на фразите.
Ние сме поклонниците на сивия фалш на буквите.
Ние сме обувките
на великия везир:

– Здравей, момиче, мече. Косата ти е
като клон на козирог.
Хей, Захарче.
Огниво.
Аз съм бабичката.
Барабана.

Ние сме войниците на виолетовата мърша:
«Който не живее — не трябва да умре!»
Ние си мием ръцете с кални секунди.
Ние си мием зъбите с ръждясали години.
Ние сме откривателите на нов двигател:
PERPETUM БЕЗRАЗЛИЧИЕ
Ние купихме карфиол от пазара
и сготвихме супа от моркови
Ние сме винтчетата на окапалите зъби
Нашето нищо достигна границата плюс безкрайност
Ние сме точка, издължена в една права
Ние сме маршеруването
Ние сме мършеруването
Ние сме мършеруващото
Нищо.
Ние сме войниците.
Замръзналият.
Дивеч.

 

декември

приспива мечтите ми,
смразява кръвта,
вампирясва в самотата ми,
залязва в сърцата ми,
шуми като глухи листа
по браздите ми,
посажда сухи цветя
във водите ми,
шепти:
– Аз няма да се върна вече
никога
Вече никога
никога.
никога.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 2, август, 2017

Comments

comments