Емилиян Иванов – Два странни стиха

*
…два странни стиха знам,
две причудливи строфи:
„Bleß, Großvater, in die Flöte;
Nach dir zuruphen und zusingen*”

на език – напълно непознат, но свиден.

… a те във превод, всъщност, означават:

„Не пей, красавице, за фенобарбитала –
последна ми, после теб, утеха останала!”

*На Най-странния език под Небето, и въобще; тези стихове настина означават – вж. по-горе; но от немски, специално, по-точният превод би гласил: „Я надуй, дядо, кавала, след теб да викна, запея!

 

*
… Израилевият дом нарече благото със име: мàна
като семе кориандрово; тя беше бяла, като медена пита
на вкус; и рече Гд: „От този хляб, със който ви нахраних,
един гомо’р вземете и в златен съд го съхранете, сипан*:

да се запази в родовете ви за спомен – как от небето
на пустинята, Аз наклоних сърцето Си към вашия
копнеж – дордето Сам, от сърцата ви, Аз не бъда прогонен”…

*Срв.: Изх. 16:31-33

 

ДЕТЕТО

Самò то, често не разбира,
защо и как, играчките понякога
решават и, самоубиват се; и все намира ги
или обесени, или отровени…; кой кара всяка да
се впуска устремно към гибел? – едноръкият ли,
призрак – от килера – той ли ни подтиква
да умираме, от детски смехове – изтръпнали;
смъртта във нас незатихно да прихва,
завинаги – за плюшен дъх – ненаситна и неутолима?

 

СМЪРТ ПРИ ЗАЛЕЗ
по А. Лундвикст

І. … пристигам в този град, аз късно – по вечеря;
в един безкраен миг, преди да падне мрак
и тръгвам срещу залеза – надолу по реката – да намеря
в паметта си – твърдия субстрат и, здравия бряг –

на спомен стар – за току-щò пропуснато и, като нищо –
невидяното, що времето си неизминало, въздига,
но: за багрилото вишнево; дето се в пищни
божури разлива – от мирис, задавен – достига,

едва; и не разказва ми; ни за телата, които все по-надолу,
нататък се носят, размекнати, сякаш – далеч по водата
със цвят на горчиво и тежко бордо; дето неволя,
със себе си мъкне – тежка, една, непозната –

под някое твое, отляво – ребро…, та бавно и, май плачейки
малко; отдалечаваш се в посоката, отгдето иде здрачът…

 

ІІ. … да можеше и мен да понесе – със тях –
реката – с бледите, отпуснати тела;
да биваше, гласът ù да повика ме: ‘и ти ела’;
да имаше как, Той да не осъжда ме за този грях –

последен… и най-изкусителен – със червената
багра, от моите вени – пролята – аз да се нося,
просто надолу, нанякъде – към брега, гдето Въпросът
изчезва без памет; все по-надалече, от системата

на моето небе…; да пея – срещу заревото ми,
разстроено и вечно младо – протяжна
монодия, гòрка елегия – последната, що раждам –
незачената, макар, от нищо – каквото и

да мисля – съвършено мимолетно, ефимерно – пред Това,
Което всичкото мислимо надвишава – ред и род – най-краен…

 

*
опойцата не знае времето; не може в себе си,
тъй, както пише Августин; във своята душа да го измери;
пътят на опойцата, е пътят, който ти оставя белези
в душата, дорде вървиш във неговия кръг, треперейки…

…но, ако време нямаше, тъй, както мислим, неедин –
и, празна би била, твърдта небесна; не щеше ни да има риби
в езерата, ни птици в етерната шир; не би могъл – любим и роден –
да стане този свят за мене: вашето време, дори, било необратимо,

казват; от него – интересува ме – единствено ракията, изпита –
как отново да завърна и опитам, та да кажа, гладейки я –
най-любезно и възпитано, макар че взе пък, да не ме напива
както трябва, напоследък; но: проста, странна, някаква, аз зная –
церемония – където тя, обикновената, най-проста, ледена вода,
примесена със още по-студена, малко – превръща се в ракия –
люта и брутална…; но надали ще ми повярва, който и да е:
аз сам, и досега се удивлявам, как всеки път, така прекрасно става:
защото усвоява се (и във това е тайната!) най-странното – послание,
рядко умениие; тогава, и само, тогава, когато Полунощница или Полудница,
го преподава…

 

ЛИХВАРЯТ

Вперил е човекът, поглед все
надолу; към земята, изучава паважа,
в ума си пресмята: „Прегърбих се,
и се приведох, аз – съвсем; ям, даже,

пепел вместо хляб; със сълзи
виното размесвам; и по цял ден
ходя нажалѐн…”
Със всички сили бърза
към закътаната си обител, той вглъбен,

на самотата – дето не затихва –
ден след ден, в чертите вписан.

 

ИСТОРИКЪТ

…че винаги ще има утре, днес
не вярва историкът; че дори и
винаги ще има вчера – е съмнително;
защото миналото е невидимо,

изчезнало и заличено; времето му –
недействително: „Векът е разглобен”
припомня си, едва, той – стих старинен;
паметта на историка е поема

с безкрайна ретардация – подобно
списъка на корабите в Омирова песен:
протяжен, нескончаем индекс
на невъзможното – полузабравено,

добре удавено…

 

ВИНОВНИКЪТ

Надига се той, рано, от смъртния си одър,
преди да са отворили аптеките, дори;
посрещайки, по-сетне, на слънцето възхода –
сам, и пред стакан, препълнен със размътен спирт…

виновникът не знае
виновникът не помни
виновникът не може нищичко да разбере;

трепери, само, застанал пред безкрая
на греха си, и се дави:

за тоя, който не помни – няма забрава;
няма родина, няма изгнание;

нито умиране има, дори – нему са дадени
само инсомнии – и непреходни, и нелечими…,

и наяве – кошмари неизчерпаеми.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 2, август, 2017

Comments

comments