Свежа Дачева – Като нож зелен

*
Аз чувствам:
Земята ни готви нещо…

Но все пак потеглям –
крехка черупка
в кръвта на хилядолетията.

 

Ако

Ако бизнесът не беше
любимата игра на възрастните;
ако златото лежеше в земята,
бисерът – в мидата, а рибата – в морето,
и кожусите – по гърбовете на животните;
ако кръвта беше свята;
ако истината единствена
тежеше в сърцето ни;
ако очите ни бяха свободни птици
в невинната тишина на планетата;
ако къщите ни бяха кораби
за към далечни звезди
и ако децата ни се раждаха на път…

 

*
Странната ваза на масата
е мое творение.
Сърцето си в нея оставих,
изгледах очите си в труд –
работих и нощем,
дни и нощи наред.

Сега се чудя
какво да я правя, защото
тази нощ тя внезапно
ме погледна и каза:
Не искам цветя!…

 

*
Божественият дъх на огъня
и мирисът на есента
потъват бавно в океана,
от който са дошли.
Тъй слънцето потъва бавно
при рибите
и дълго плува в тишината,
преди да се покаже пак…

Вземете си обратно
всички болни мисли
и тънките листа да пеят оставете
в ухото огромно на земята.

 

*
Всяка клетка у мен е нечия плът,
а всяка моя стъпка
е тетива, опната
от парливото желание на мъртвите
за движение.

 

*
Спомням си едно лале…
През кристала прозрачен на ранната пролет
то съзерцаваше учудено-радостно
лекия полъх,
внезапната сянка,
след стъпките ми тишината…

Това беше за него
моето непредвидено присъствие.
Това беше за него цялото мое съществуване:
въздишка, крило и очакване
в кристала прозрачен
на ранната пролет.

 

*
Залезът и бризът – вечните рибари –
в мрежата на тиха вечер
уловиха залива.
Огромна риба – той трепти сега замрял,
проблясва уморен, изгубил битката.
С ботуши огненозлатисти
нагазили във хоризонта,
без думи разговарят двамата рибари
преди да си заминат.

 

*
Така болеше
докато пораствах!

Навярно туй е болката, с която
връхчето, до бяло изтерзано,
пробива своята тъмница.
Разтърсвано от виковете на зелената си същност,
към светлината се провира между буци пръст –
сякаш между майки неразбиращи,
за да излезе то на ветровете сред прищевките,
сред падащите страшни стъпки,
без да избира мястото и времето –
рана,
вбита като нож зелен
в плътта на въздуха.

 

*
Душата ми – кротка болногледачка –
разхожда моето тяло, омотано
от въжетата на разсъхналите се
бракувани кораби на надеждите
и желанията, пред лъчезарната,
широко отворено врата на морето.

 

Към Ближния

Вдигнах очи с надеждата,
че твоят поглед
е нещо, което бих могла
да отнеса със себе си
във вечността.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 2, август, 2017

Comments

comments