Стефани Гончарова – Петият сезон

за пръв път знам как да използвам очите си
мирния сблъсък на кожата ми с въздуха
е първия допир след този в утробата
съзнанието ми излиза от тялото като изстискана глава на цвете
светът е вече покорен от другите
аз мога само да побирам
подписът ми е пети сезон
в който всичко се случва наведнъж и извън времето
питам се има ли прозорец без рамки
дух без човек
за пръв път знам как да използвам смъртта си
а все още искам да живея

 

искам
преди да се родя
да оставя бележка
да е празна откъм думи
после да я прочета
и да разбера какво
съм имала предвид

 

отдалечавам се
(все по-ускорено вече сякаш по инерция)
избледняват очертанията
на света който другите си разпределят
оттеглих се като твърде разредена молекула –
никой не отряза въжето то само се скъса
отплавам вертикално където живите организми престават
(какво да правя с толкова много спряло време когато нямам крака само мисли)
толкова ми е студено
последните думи които помня
простирам върху голотата си
но няма глас който да ги стопли
само шумът на това което е спряло да бъде човешко кънти между ушите ми
поглъщам празнота но не успявам да заспя
не знам какво ще стане с чайките и другите
които някога обичах

 

в тази стая няма вятър
само кислород на прах
косата ми залепва за тавана
изгорили сме очите си от гледане
повръщаме без гравитация
умовете ни лягат на релси в небето
само една позната чудовищност
ще ни дръпне надолу
и спаси

 

*
от осмия и последен етаж
седя и броя светкавиците под краката си
колите прорязват небето
успокояващо е
синя трева върху стоманени облаци
всичко което погледна изгаря –
запечатан си под клепачите ми
в негатив

 

*
това лилаво –
женски род на синьото
не знаеш дали скрива истината или я разкрива
жената гледа жената в очите и помежду им потича река
вода съставена от фотони
пиеш от радиацията която излъчва
лилавото като небе от женски пол
бутилка от плат насълзена скала
постави ръката си на челото ми
и ме покръсти във вярност
с тела от горящ въздух
да се подпалим за да видим какво
има след нас

 

пробивам покриви на църкви с молитвите си
търся те
страх ме е
че не можеш да умреш
защото не мога да те забравя
(изразходихме езиците и жестовете
живея с твърде много присъствие в липсата си)
облаците омърсяват небето
намирам само
гроба си

 

домашно насилие

смъртта ни живее когато
те удрям
но се разминаваме

 

*
когато изядеш
последната кора кръв от устните ми
корабите се обърнат с мачтите надолу
и забравим всичките си изневери
ще се прегърнем без ръце
и ще открием нови белези за любовта си

 

*
гръбнакът ти настръхва като орех –
разтварям го
усещаш как се движа
по непознати инстинкти
ноздрите пъпът ти
лявото стъпало като карта
забравяш кой е минавал оттук
припомняш си коя си
и краят се затваря в зърно

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 2, август, 2017

Comments

comments