Хайри Хамдан – Недостатъчност

Недостатъчност

Подценихме белия лист,
Ние човеците, жадни за слава,
За пътешествия в царството
На неведението.

Оглеждам се в очите на АЗ-а
Там стоя със скръстени ръце,
Не продумвам, не се усмихвам,
Какво ли търся в себе си?
Помогни ми да достигна
Корена на истината!
Кажи ми, откъде се познаваме!
Имаме ли общо начало?
Душата ти страда ли пред залеза?
Пръстите ти често ли посягат
Към перото?

Подценихме силата на перото.
Мастилото изтича по белия лист.
Нарисувах тази вечер един стих.
Подарих го на нощта.
Стихът се извини на мастилото.
Метафората се извиси до Бога.
Иска своя самоличност,
Различна от моето видение.
Поемата се бунтува.
Прекалено много думи съм написал ..
И няма образ на жена.
Що за любовник си, поете?
Някога си бил самотен
На един далечен остров.
Делфините ми се подиграваха.
Любиха се пред очите ми ..
Около мене – само миди
И високи скали.

Някога съм бил чаровен.
Усмихвах се на вятъра.
Раздавах ведри целувки
По улиците на големия град.
Пред театъра и църквата
Крадях бодливи рози
И ги посипвах в скута ти.
Някога съм бил жив.
Втурвах се между редовете
На Корана, там търсих свободата,
Между многото забрани ..
И до ден-днешен
Продължавам да я диря.

Махни ефирните одежди
От огледалото!
Белотата ти ме заслепява.
Голотата ти е лишена от магия.
Ела в моите сънища!
Пресичай на червено!
Не спазвай човешките закони!
Ела в моите сънища!
Донеси много кафе,
Та призраците да се възбуждат.
Ела в моите сънища!
Тази нощ има място
Само за една жена.
Води със себе си палаво куче,
Да въздиша след уханието
На твоята рокля.

Моите криле са пречупени ..
Летя до хоризонта,
Където почиват птиците.

Подцених си пръстите.
Реших да свиря на пиано.
Клавишите отвръщат на удара,
Отблъскват моето Аз ..
А то се смее.
Безпомощен съм пред струните.
Реших да пробвам на цигулка.
Комшията ми вика Ангел на смъртта.

Като че ли убивам някой.
Аз себе си убивам.
Почакай Азраел!
Сега е време за неподчинение.
Искам да поема глътка въздух
Пред портите на Йерусалим.
Искам да изтрия сълзите на
Мадоната.
Възможно ли е
Да властвам над цигулката?
Той язвително ми отговаря:
Поете!
Разполагаш само с миг.
Можеш да любиш вятъра.
Подготви се за безплатен полет
Надалече от Венера
На ръба на Млечния път,
Където поетите вдигат тост,
Наздравица за новодошлите.

Моцарт безгрижно свири
На облаците ..
А Фотев мълчаливо брои
Неизречените думи.

Сънувах бременни палми,
Фурмите капят мед,
А устните ми са лениви,
Крилати думи остават пленени
В рамките на кръжоците ..
Не ми достига въздух
Все едно се намирам
На дъното на океана.
Около мен – безкрайно много
Потънали кораби.
Един диамант се търкаля
В окото на капитана.
Рибите се гонят
По гребена на вълната.
Срещам моето Аз
Хищник с големи кътници,
Остри като наточен кинжал.
Моето морско Аз
Изяжда бялата риба,
Млада и сочна.
Почти се чува
Хрущенето на костите,
Разкъсването на
Крехкото месо.
Не ми достига въздух.
Белите ми дробове са хриле,
Негодни за белия свят.
Оставете ме на дъното!
Тук и дяволските риби няма
Да издържат морската тежест.
Само моята съвест
Е една нестандартна везна
И понякога ме изхвърля
Към повърхността.
Друг път ми закрива очите:
Погледни дълбоко в себе си!
Не трябва зрение на бозайник
На осъденият, който брои
Своите последни глътки въздух.

Не ми достига едно докосване.
Твоето тяло е пътешествие
По една стегната струна,
Готова да експлодира
При всеки шепот.
Аз съм поета.
Искам моите метафори
Обратно да намерят мястото си
В хаоса на моето творение.
Искам да пиша
Без никакви ограничения.
Презирам апострофите,
Запетайките
И точка накрая
На всеки дъх.

 

Барман

За тези които обичат
да облизват мустак
след всяка глътка вино…

Що за барман си ти?
Толкова много празни чаши
наоколо!

 

Kiss my ass

Бродиран по дънките й
предизвикайки този сънен свят
с широкото си деколте,
скандално, арогантно,
апетитно.
Мъжете запечатват
гърдите й с поглед,
копнеж и недоумение.
Бунтарката от Южния парк.
Без име, без адрес.
носи върху дрехите си,
носи в очите си
едно кратко послание:
Kiss my ass!!!

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 2, август, 2017

Comments

comments