Дилян Манолов – Косово

1

А аз искам ли да съм съкровище?
Дали се чувствам като магия?
И ако съм най-хубавото
във живота,
ти си най-големият нещастник.

 

2

Казах им,
правете любов,
а аз ще мисля.
И те разплетоха коси,
шиите им,
кръв под алабастър,
мускул, натегнал с очакване.
Огрян кестен и януарска нощ
се сбориха, когато
гръдта им притисна
самотата в
мъртва хватка.
Устните им се разтвориха,
пръстите потърсиха.
А аз мислех,
защо ми е лесно,
защо остава само да се включа,
без свещи, без шампанско,
но със сонети,
написани с езикът по
бедрата.
Токът спря.
Аз спрях да мисля.
Беше тъмно,
липсва, липсва, липсва
libs-what.

 

3

На Симон Шварц

Той е тежък господин,
с умен поглед.
Говори тихо
и разказва вицове.
Ръкомаха, но малко
и вярва, че най-лошото
са кокичетата,
защото си отиват,
защото не миришат,
защото дишат снежен въздух,
защото не можеш да ги пипаш.
По щуротия е млад,
но сега, той сяда да пише.

 

4

Спускат се, спускат се,
спускат се, спускат се,
черните конници
в нашата жега.
Връзват конете си,
стягат ги здраво,
с намотки през нашите грешки.
Разтягат бивака си,
черните конници,
въздигат палатка,
вътре ще резнат главата
на нашия срам.
После огъня, огъня, плъпнал
по нашата безсрамна разбита любов.
И после пируват,
пируват, черните конници,
отпиват на глътки и режат
от твоите крясъци,
от млъкналия смешен мен.
Черните конници бършат си бърните
със смокинови листи.
И се опъват, те почиват.
После яхат конете си, отпрашават натам
черните конници.
яд, тъмночел темерут,
мълчание без смисъл – дразнещ глупак,
безсрамна си, скапана смърт.

 

5

Често премълчаното трябва да умре, защото няма смисъл.
Случва се лудият да е лош,
слепецът глупав,
красавицата грозна.
Случва се,
нарича се живот.

 

6

„Съвременна българска поезия“

-Здрасти, не хапя.
-Здравей, а духаш ли, защото аз ближа.
-Да.
-Каня те на вино и суши.
-Не съм такава, каня те на тишина с бадеми.
-Бадемите са от мен.
-Тишината също.

 

7

Свиря на китарата,
тичам сред нищо.
Струната е дълга километри.
Сещам се за русото момиче
с тебешир,
рисуваше сърца по улицата,
после пред очите ми минава
онзи щъркел,
когато за последен път ловихме риба с баща ми.
Не си усещам пръстите.
Сега съм в жегата,
в Маджарово със зарити
пръсти в пясъка на Арда.
И друго момиче,
то се смееше с приятелки в Люлин
и подмяташе топка в червено.
Ето го съня ми,
след него не обичам бог.
Лежа, не мога да помръдна,
наоколо, зелена светлина,
очите ми притеглени към чер таван.
И глъхнещ, дрезгав, глас, който има вечности
ми казва, ти за винаги ще ми повярваш, че ме има.
– Здрасти, брат!
вика ми някой.
Аз само свирех на китара.

 

8
На терориста с льобоф

Убий децата ми,
взриви света ми,
о колко те обичам.
Вирни пръст към небето над главите ни
и то ще бъде твое,
защото те обичам.
Поискай тишината ми,
за молитвите на твоята душа…
Обичам те.
Крещи ми!
Обичам те.
Продай ме!
Обичам те.
Купи ме!
Обичам те.
Влей кръвта си в моята,
обичам те.
Облечи ме в злато и коприна,
Обетовай ме.
Обичам те!
Обичам те!
Обичам те!

 

9
На Блага

Гледай,
между листата на
нашето сега.
Виждам кожа върху кожа,
нюанси розово.
Вдишвам парфюмите,
които ще сменим,
аромата на телата.
Клепачите ми сменят
нюанси оранжево,
което ще излежим
с
вплетени пръсти.
Празни зали,
шумни коридори
и някакви хора,
много от тях нормални.
Пианото,
цигулка,
сина и дъщерята.
Листата на нашето
сега скриват
моментите,
когато ще искаме
всички струни да са скъсани
и да няма музика
или тя да
е като
светкавица през
облак гарвани
надвечер.
Грак
Цигулката,
пияното,
синът
и дъщеря ни.

 

10

Косово

Вятърът замрял в
ниското.
Тишината
гледа от високо.
Слънцето напича
самотните камъни,
тихите дворове
и дървените стълбове
на лампите.
Долу е църквата,
Чувам лай.
Наистина ли
тук някога са
пили блага ракия?

 

11

Гърдите й
са тайна за ръката.
Мога да ги гледам
на хартия.
Тя е на седемнадесет години.
Видях я да проси нещо,
привела красотата си,
ударих й шамар,
нагостих я с
шеги за купената
хубост от жабоци,
за невинните цветарки,
вплетени в града.
Аз съм на двадесет и четири години.
Искам я,
красива е,
не е убила мечтите си,
гласът й не е тежък.
За последен път
ще покажа на някоя
какво е красотата
за друга със утроба.

 

12

Манастир,
да сохрани духа,
да пази книгите,
да служи
за последна спирка.
Банка,
да пази,
да множи,
да разделя,
до последно.

 

13

Гледани точки

На Петър Анастасов

Аз не съм творец,
творец е оня отгоре.
Аз само подреждам думи.
Така говори един.
Следващият…
Говори, но се разбира
само, че е велик.

 

14

Времето ще
планира,
разтворило широко
очите ми,
когато те приближа.
Вероятно съдбата
ще запали цигара,
докато ни гледа втренчени,
и в отблясъка от клечката
кибрит ще видим нещо в другия,
вероятно.
Да повървим?

 

15

Градът бумти,
листата са почти на пръст.
Не се задъхва никой,
нещата са чисти,
даже хората не бързат
и няма шеметна гледка.
Паля свещ,
и без теб ще има свят.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 2, август, 2017

Comments

comments