Слави Томов – Към небето

*
Една курва ми взима около 200 за час. И пред курвите се стремя да съм елегантен. Пристига. Представя се за Моник. Аз мятам „Дневник на крадеца“ на Genet. И се нахвърлям. Все тая. Разтварям бедрата й с коляно. Накрая. Тя се хили. И аз се хиля. Давам й кеша. Омита се. Любов. И отивам при момчетата в бара. Да зяпам бокс. Да пия бира. Или да се самоубия някъде. Не ми дреме. Понякога. Забърсвам някоя квартална простакела. Довлича ме до вкъщи. Довлича ме. И аз дори нямам сила да й сцепя устната.

 

*
Бях си купил хубава риза. Елегантна. Облякох я в тоалетната в един бар. Старата – изхвърлих в коша. Небесно синя. Господи. Сложих си и скъп афтършейв. Брилянтин. Навих ръкавите на ризата. И запалих цигара. Бях елегантен. Бях елегантен, но животът ми минаваше по баровете и тоалетните. Все тая. Излизам аз. Леко ‘танцувам’ в походката. Заради алкохола. Заради морето. Заради провалите. Заради безкрайните истории на моряците. Излизам аз. И по това време ухажвах актрисата Десислава Моралес. Наричаше ме Бандини. Наричах я Небесен Серафим. Не беше никакъв серафим. И една вечер пиян й казах, че е Свиня. Долна и продажна свиня. Сигурно е плакала. Жените много обичат да плачат. Ама след 5 минути намират друг да ги разсмее. Свиня. Казах й, че е една театрална Курва. Курва. И да не ми се мярка пред очите. И тя пак. Бандини. Ти не си лош. Правиш се на лош. Ти си чувствителен. И аз й викам. Моралиета, тез приказки не на мен. Не на мен. Явно, някой не я ебеше добре, че опря до Бургазлийчето. Така. Платих. Излязох. Тръгнах. Върнах се. Съблякох сакото си. Пак го облякох. И тръгнах. Между маларичните блата на Фотев. И морето на Небесния кучи син.

 

*
Един ден. Ще потроша дясната длан на любовника на Мелинда. С ръжен. Както героят на Marias. В някоя индигова нощ. Пълна с престъпни персонажи от романите на Genet. Искам да видя, как вие от болка. Как се напикава. И как – лази. След това Мелинда. Очите на Мелинда имаха цвят на тъжни кестени. И само David Sylvian би могъл да я опише в September. Обичах Мелинда. Не знам, дали все още я обичам. Но бих използвал само ръцете си с нея. Да бъдат чисти. И да не миришат на тютюн. Нито на силен афтършейв. Мелинда. Може да ме осъди Небесният и на доживотна каторга. Но щях да й сцепя устната. Брутално. От любов. Колкото сила имам. С бялата ми риза. С бялата риза, на която подвивах ръкавите. Бялата ми риза, за да няма нищо прикрито. Мелинда. И в епилога. Сигурно ще си осакатя собствената ръка от удари. И накрая ще се предам.

 

*
Росалинда ми се довлече от София. Довличат ми се. И си мислят, че аз по цял ден ям риба и плувам. Ям риба. Плувам. Ама ходя да пия бира из баровете. Фул е с леки и красиви жени. И аз ги омайвам с Lowry. Идва ми Росалинда. Да съм и покажел ‘Стария плаж’ на Фотев. Вятърът и алкохолният мирис на Бургас. Разпасана работа. Хубава беше Росалинда. И аз както си стоях. Без причина. Й бих един шамар. И й разкървих устната. И казах да се разкара. Нарекох я. Курва. Беше курва. Не беше курва. И както си стоях аз. Исках да извърша някое престъпление. В епилога надрасках с ръждив пирон бронята на един скъп автомобил. Някой ми предложи да съм бил купел контрабандни парфюми за Дамата си от пристанището. Отказах. Купих букет с ириси. Забравих ги някъде из баровете тези ириси. Прибирам се. Росалинда ме чака. Плаче. Курва. Бил съм чувствителен. Никакъв гангстер не съм бил. Сълзи. Аз пак замахвам. Свива се. Вдигам я на ръце. Стоварвам я на леглото си. Отварям си бира. И се почва. Арман. Така ме наричаше софийското курве. Арман. Когато пиеш много. После не ти става. И аз. Отивам си лягам в хамака. В каютата. Оставям я сама. Да си циври. Да ме проклина. Да страда. Или когато заспя да ми допре нож до сънната артерия. Софиянки, Хесусе…

 

*
11. 45. Нагъвам дюнери при Дениз. Заточен в периферията на градската невроза. Дениз. Гледа с подозрение Хесус на врата ми. Скривам го. Неоновата Дениз. Която ми слагаше евтините дюнери в скандално скъпи порцеланови чинии. Дениз. И сядаше срещу мен. И ме караше да чувствам, че срещу мене има някой. Дениз. Когато пресичах през натоварения пътен трафик със затворени очи. Да ме метне някой автомобил в таламуса на Господ. Дениз. Валеше сняг в Б. и пръстите й миришеха на диня. А сгъвките на китките й на сладоледен гриляж от кестени. Нарече ме Арман. И ми каза, че имам хубави сини очи. Сини очи. Сини очи, които трябвало да видят Истанбул. Гърлото на любовта, Небесно отче. Дениз и аз. Дениз, която ме води под ръка до този неин Истанбул. При Въздушните ходжи. Които да ни благословят.

 

(love of life)

С Рита се виждам два пъти в седмицата. Неангажиращо. Омъжена е. Аз – купувам вино. Тя – купува стек за барбекю.Тя ми говори за френска любов. Аз й давам букети с жасмини. Правя й подаръци. Еротични. В началото се чувстваше неловко. После – взе да избира дори цветовете. Даваме си взаимно неща, които нито тя би поискала от собствения си мъж, нито аз – от друга жена. Докато я чакам, чета Шесекс. Или Antunes. Или Cheever. Когато пристигне, винаги ми опипва раменете. А аз, с тридневната брада протривам бузите й. После, тя ми говори за мъжете, които не може да има. Аз й говоря за моите жени, които не мога да имам. Казва ми, че ми трябвало една истинска жена до мен. Казвам й, че и тя се нуждае от един мъж, когото да обича. Накрая пием. И говорим за любов. За любов и самота. Но когато говорим за любов, не се поглеждаме в очите. И когато не се гледаме в очите. Някак ставаме още по-самотни. После, тя пие вино. Аз бира. Любим се до инфектиране. В жалките ни антракти лягаме по гръб. Лягаме по гръб и пушим безразлично. После, пак се нахвърляме един върху друг, за да намерим тази проклета любов. Епилогът: поръчвам й такси. Плащам таксито. Изсипвам жасмините на задната седалка. Разменяме си въздушни целувки. До следващия път. И с това цялата ни любов приключва за тази седмица. Забивам при момчетата в бара. Зяпам бокс. Или играем на карти. И така, докато денят загние. Забравих да спомена, че Рита е психолог.

 

*
Спях на отворена врата. Да хвана бронхит, пневмония. Тъпчех се с xanax и rivotril. Наливах се с бира и водка. И исках Небесният да ме прибере. Не ме прибираше кучият син. Караше ме да повръщам. Аз повръщах. И пак – всичко наново. Гмурках се надълбокото. Колкото сили имам. Пак изплувах. /пиян съм и не мога да го продължа…/

 

*
Винаги съм си мислел, че съм много смел. В много улични битки съм попадал. Спречквания. Насочвали са ми автоматични ножове. Пияни докери. Пистолет – едно моряче. Съвземал съм се. Но помня аз. Помня, Хесусе. Докато чаках синът ми да се роди. Роди се той. И акушерката. Дясната ръка на Господ. Да вземе ме прекара през via dolorosat-a на страданията на жените. Как издишат млечни дихания и разговарят полуупоени с небесните Серафими. Как крещят и искат милост от Исус да прекрати страданията им. И той им дава милост, и те пак крещят. И как всичко мирише на силни дезинфектанти и пот. И аз се срутих. Срутих се на земята…

 

*
Познавам куртизанки, които владеят по 5 езика. И бъркат чаровно глаголните времена. Бъркат ги, но никога не могат да объркат любовта. Затова – я наричат – облекчаване. Помня театралните им псевдоними. Когато влизах. Или излизах. И пръстите ми миришеха на лубриканти и силен тютюн. Помня небесната сватба на Анхелика-Моник. Как си бях запазил една тераса с парапети от ковано желязо, под която пълзящите олеандри някак плачеха. Помня я в Марсала. Помня, как дори Света Магдалина й прощава. Небесната пневма в жадното либидо за любов на всички морячета. Анхелика-Моник. Как се врича. Как се обрича в любов. И как получава тази любов за първи път по устните, Хесусе. В някакъв пиян епилог от зари от конфети и жасмини. Към небето. Към небето. Небесно отче.

 

*
Винаги съм имал слабост към епилозите. Единственото място, в което съм способен да напълня с плеоназмите на собствените си отчаяния. Born to be blue. God damn the sun. Blind. Как се събличам. Как се обличам. И тръгвам към Петроленото пристанище. Но първо през сините докове. Да видя Луиза. Или Себастиан – моряка. Акварелно-зелените епифании от моята младост. Виждам ги. Усмихвам им се. Усмихват ми се. И продължавам. Наемам лодка. Бяла лодка. И започвам да греба навътре в морето. Греба в морето. И точно в този момент. Животът ми преминава през мен. Софиянките с обелени нослета. Пясъкът по глезените им. Влажните им бански. Как облизвам сълзите причинени от депресиите им. Как ровя с пръсти в косите им. Как ги целувам. Как ме целуват. Как замахвам. Как ми замахват. Рен- Попино. Арман. Вал. Алекс. Старият плаж на Фотев. И после пасажите от сребърни атерини и автоматичните ми ножове. Мелинда. Разбира се. Мелинда. Трябваше да й сцепя устнята. В този живот няма да мога да сцепя устната й. Може би – в друг. Казват, че имало и друг живот. Живот. Отпивам от бутилката с водка. После пак. Паля цигара. И пак. Пак. И накрая скачам във водата. Скачам във водата и се оттласквам от лодката. Оттласквам се от лодката. И тя отива към изток. Аз към запад. Изток. Запад. После стана топло. След това горещо. Синевата на живота ми, Мартин.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 2, август, 2017

Comments

comments