Райна Вакова – Ръста на самотата ти

*
Аз съм една от многото сенки,
която ще се скрие в ръста на самотата ти.
Ти си алибито ми в убийството на слънчевия часовник.
И времето не може да реши кой мост да изгори.
Решаваш сам.

 

*
Винаги оставяш последната глътка кафе.
И зад гърба ти го допивам.
Сънувам се във всичките ти тайни.
Нашето вчера се усмихва,
че проверяваме дали смъртта
започва отникъде.
И утре тревата ще расте безразлична към всички влакове.

 

*
Чуваш ли шепота на спасението?
Моите пръсти са тихи –
от края на глада до друга крайност
претърсват слабите ти ангели.
Прозрачна пеперуда сякаш пада
съмнението в плитките ни чаши.
Не се целува виното на части.
На голо тъмнината не боли.
Електричество между факт и илюзия.
Изневеряваме на сезоните
с вечно топлото в себе си,
без дори да разместваме пясъка.
По-леки от целувката на времето.

 

*
Не питай
в коя посока да поемеш,
на тялото доплувало в ръцете ти
или морето, застояло се в очите ми.
И двете носят тленните останки
обич.

 

*
Не брой солените капки
от строфи
непродишали.
Малки белези
по белия лист,
те са ноти,
цели и половинки,
избягали от петолинията
на очите ми.
Недописани макове –
ранени балеринки,
пожелават опиум – вятър.
Приспи светулките,
свидетели
на късния ми почерк,
до самодиви
в звездно паспарту.

 

*

Тича през нас времето.
Спъва се в непризнати очаквания.
Пада в капаните на пристрастията.
Изправя се като поглед над залеза.
Изсушава гърлото ми.
Движи ръката ми.
Крие се зад другата страница.
Държи хомота на живота, захапало душа до кокал.
Лекува болните ми ангели
за времето, в което времето ще ми отнеме паметта.

 

*
Ниско, извън мисълта,
думите бягат като сенки.
Ронливо времето,
а светлината
опитва на трева да се превърне
и скита по скали неразгадаема,
полепва по ръцете ми, които
не могат със вода да се измият.
Далече от света осъден,
внезапно се побират
от фереджето до жартиера
онези десет божии
и седем смъртни…
Навярно всеки си открива дракона,
змията.
Със звяра в себе си говори.
И чуждите, немигащи очи го наблюдават.
От толкова широко взиране
очите ни не ни принадлежат.
И само раменете ще посрещат
прииждащи мъгли,
вълни от дъжд,
лавини.
Да знаем колко е далеч смъртта от сушата.

 

*
Последната приказка е писмо в бутилка.
Ще я намери някое дете
докато си строи пясъчен замък
и още не знае да чете.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 2, август, 2017

Comments

comments