Кристиан Илиев – Все едно сме във филм на Мурнау

гледай
облизвам устните ти
затвори очи
позволи ми да докосна ръцете
които избутват камъка на сизиф
и отричат любовта
гледай
как никое превозно средство
няма да ни качи на стоп
защото знае
че летим
и още
не сме се сблъскали

 

имам спомени
в които режеш косата си
и всеки паднал косъм пуска искри
запалващи света ти
принуждаващи всяка река
да изсъхне
имам спомени в които
пия от кръвта ти
без да обичам вкуса й
все едно сме във филм на мурнау
имам и такива
в които губя паметта си
а ти се грижиш за мен като детето
на което опожари дома
остави без вода и кръв
и изтри миналото

 

последните пет минути след смъртта
чукането на костите едни в други
се чува от километри
тракането на зъбите
изпилва резците
дрането по ковчезите изморява ноктите
и чупи пръстите до фаланга
когато всяка наша рана
бъде забравена
чак тогава
живота ще е последствие
на смъртта

 

центърът на сцената

да накарам слънцето да танцува
е вече невъзможно
не мога да закрия очите си
защото виждам само теб
а ти гориш по-силно
по-близо
когато си на сцената
всеки твой дъх е свещ
увила се около тялото ми
стопяваща се от лъчите ти
и повличаща ме надолу
към вечна
самота

 

любовта вали
само на високосна година

или само когато сме сухи
и нямаме чадъри
с които да я убием

 

*
сънищата ни станаха меки
като чаршаф
потопен в течен азот
и разложен
върху леглото
на изгорялото ни детство
всяка зимна вечер беше потна
защото в кошмарите ти
ад нямаше
и знаеше че вече няма къде да отидеш

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 2, август, 2017

Comments

comments